Дийн Кунц - Зимна луна

Дарителят беше стигнал до площадката. Той се насочи към втората редица стълби.

Хедър бръкна в джоба на якето, където помнеше, че е оставила кибрита. Напипа резервни патрони за узито и корта, но не и клечки кибрит. Опита в другия джоб — още патрони и никакви клечки, никакви клечки.

На площадката мъртвецът вдигна глава, за да я погледне, което означаваше, че и Дарителят я гледа с невидими за нея очи. Дали можеше да помирише бензина? Разбираше ли, че бензинът е възпламеним? Нали беше интелигентно същество. Очевидно доста. Разбираше ли опасността за собственото си унищожение?

Трети джоб. Още патрони.

Едното око на трупа все още беше замъглено от жълтеникав слой. Блещеше се под клепача, който беше наполовина затворен от шевовете.

Замириса на бензин. На Хедър й беше трудно да диша. На Дарителя, изглежда, това не му направи впечатление, а и трупът не дишаше.

Колко много джобове, Господи, четири отвън, три отвътре. Джобове и пак джобове, по два на всеки крачол на долнището, всичките затворени с ципове.

Другата очна кухина беше празна, частично забулена от сбръчкания клепач и висящите конци. Изведнъж от черепа се показа върхът на пипало.

С превъзбудени крайници като израстъците на голяма морска анемона, тласната от силни подводни течения, нещото премина площадката и тръгна нагоре.

Кибрит.

Малка кутия, дървени клечки. Откри ги.

Две стъпала нагоре от площадката. Дарителят тихо изсъска.

Хедър отвори кутията и едва не разпиля клечките.

Нещото изкачи още едно стъпало.

Когато майка му каза да отиде в спалнята, Тоби не разбра в коя от двете. Искаше да се скрие възможно най-далеч от качващото се по стълбите нещо и затова отиде в своята спалня в края на коридора. Няколко пъти се спря, за да се огледа назад, и за малко да се върне при нея.

Не искаше да я оставя сама. Тя беше негова майка. Не беше видял целия Дарител, само снопа пипала, извиващи се от разтворената предна врата. Знаеше обаче, че тя едва ли би могла да се справи с него.

Той също едва ли би могъл да се справи, затова трябваше да се примири. Не смееше да мисли за нищо. Знаеше какво трябва да се направи, но беше прекалено уплашен да го стори. Което беше съвсем нормално, защото дори героите се бояха, защото само лудите никога от нищо не се страхуваха. А точно сега той със сигурност не беше луд. Беше много уплашен, толкова много, че му се пикаеше. Това нещо беше като Терминатора и Хищника. Като извънземното от едноименния филм, акулата от „Челюсти“, кръвожадните динозаври от „Джурасик Парк“ и разни други чудовища, събрани в едно. Но той беше само едно дете. Може би също беше герой, както каза баща му, въпреки че не се чувстваше като такъв. Но дори и да беше герой, не можеше да направи това, което знаеше, че трябва да се направи.

Стигна до края на коридора, където стоеше Фалстаф треперещ и скимтящ.

— Ела, приятелю — каза Тоби.

Той влезе в спалнята, където лампите вече светеха, защото заедно с майка му още през деня бяха запалили всяка една лампа в къщата, преди баща му да тръгне.

— Махни се от коридора, Фалстаф. Мама иска да не седим в коридора. Хайде!

Първото нещо, което забеляза, когато се обърна навътре, беше, че вратата за задните стълби зее отворена. Трябваше да бъде заключена. Бяха направили тази стая като крепост. Баща му беше заковал с пирони вратата долу към стълбите, но и тази трябваше да е заключена. Тоби дотича до нея, бутна я, заключи бравата и се почувства по-добре.

Фалстаф още не беше влязъл в стаята. Той беше спрял да скимти.

Ръмжеше.

Джак стигна до входа на ранчото. Спря само за миг, за да си почине от първия и единствен етап на своето пътуване.

Вместо на меки снежинки снегът беше започнал да пада на заострени кристали, почти като сол.

Аварийният пътен екип беше минал поне веднъж, защото висока метър и двайсет стена от изринат сняг блокираше края на автомобилната алея. Той я изкачи и тръгна по двулентовата алея.

Клечката се запали.

За миг Хедър помисли, че бензиновите пари ще експлодират.

Паразитът и неговият организъм-гостоприемник изкачиха поредното стъпало, като очевидно не съзнаваха опасността или бяха убедени, че такава няма.

Хедър отстъпи назад и хвърли клечката.

Продължи да отстъпва, докато не се удари в стената на коридора. Огънят се изви в дъга към стълбите. Беше обзета от маниакални мисли, от които избухна в луд смях, преминали в отчаяно хлипане:

— Изгарям собствената си къща, така приветствам Монтана, красива гледка, ходещи мъртъвци и неща от други светове. И ето, пламъците падат, да гориш в Ада дано. Не трябваше да правиш това в Лос Анджелис.