Дийн Кунц - Зимна луна

Фу-уп!

Напоената с бензин пътечка избухна в пламъци, които подскачаха до тавана. Огънят не се разпростря постепенно по стълбите. Той просто беше навсякъде по едно и също време. Пожарът бързо обхвана стените и корнизите.

Лютива гореща вълна удари Хедър и я накара да притвори очи. Трябваше незабавно да се премести по-далеч от пожара. Тя обаче трябваше да види какво е станало с Дарителя.

Стълбите се бяха превърнали в пъкъл. Никое човешко същество не би оцеляло по-дълго от няколко секунди.

В тази поглъщаща огнена бездна мъртвият човек и живият звяр се бяха превърнали в една черна маса, изкачваща следващото стъпало. И следващото. Не се чуваха никакви викове и писъци от болка, а само пукането на безпощадния огън, който вече приближаваше коридора.

Когато Тоби заключи вратата към стълбите и се обърна, Фалстаф още стоеше на прага и ръмжеше. Тогава в коридора зад кучето се появи оранжево-червена светлина и го изненада. По стените заиграха ярки светлосенки: отражението на огъня. Тоби разбра, че майка му е устроила на извънземното пожар — тя беше смела и умна — и изпита надежда.

Тогава забеляза второто нередно нещо в стаята. Завесите на леглото му бяха спуснати и плътно дръпнати.

Беше ги оставил отворени, прибрани от двете страни на нишата. Той ги затваряше само нощно време, когато си играеше на различни игри. Тази сутрин ги беше отворил и след като стана, нямаше време за никакви игри.

Носеше се неприятна миризма. Не го беше забелязал в началото, защото сърцето му биеше силно и дишаше през устата. Тръгна към леглото. Една крачка, две. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше неприятната миризма. Беше като вонята на задните стълби в деня на пристигането им, но много по-силна.

Спря на няколко крачки от леглото. Каза си, че е герой. Нормално беше героите да се боят, но дори когато се бояха, трябваше да направят нещо.

На прага Фалстаф направо щеше да полудее.

Асфалтът се виждаше в няколко малки петна от настилката, открит от духащия вятър. По-голямата част от алеята обаче беше покрита с петсантиметров пресен сняг.

Съдейки по следите, Джак реши, че аварийният екип е минал оттук преди около два часа. Те имаха достатъчно друга работа, за да минават отново.

Зави на изток и забърза към дома на Йънгблъд с надеждата да срещне по пътя кола от екипа. Независимо дали бяха оборудвани с булдозер, камион с гребло и устройство за посипване на сол или и с двете, във всички случаи щяха да разполагат със средства за микровълнова радиокомуникация с техния диспечер. Ако можеше да ги убеди, че разказът му не е само бълнуване на психар, тогава сигурно щяха да дойдат с него до къщата, за да прибере Хедър и Тоби.

Можеше ли да ги убеди? Как не, като имаше пушка-помпа. Със сигурност щеше да ги убеди. Щяха да изгребат снега от дългата километър алея и да я почистят като непорочна монахиня, след което щяха да спрат пред вратата на ранчо Куотърмас. И през цялото време щяха да са усмихнати и весели като джуджетата на Снежанка, щяха да пеят „хей-хо, хей-хо, отиваме на работа“, ако така пожелаеше той.

Колкото и невъзможно да беше, създанието на стълбите изглеждаше още no-гротескно и ужасяващо в прегръдките на огъня. Но то изкачи още едно стъпало. Тихо, тихо. После още едно. То се изкачваше с цялото достолепие на Негово сатанинско величество, излязло от Ада да се поразходи.

Звярът гореше, или поне тази част от него, която представляваше тялото на Едуардо Фернандес. И въпреки това демоничното нещо изкачи още едно стъпало. Беше стигнало почти до площадката.

Хедър не можеше да чака повече. Горещината ставаше непоносима. Тя вече беше изложила лицето си твърде дълго и сигурно щеше да има леки изгаряния. Гладният огън нагъваше тавана на коридора, лижеше с езиците си по-нагоре и нейното оставане тук беше опасно. Освен това Дарителят нямаше да загине във фурната долу, както тя се беше надявала. Щеше да стигне до втория етаж и да разтвори ръцете си за нея, за да я обхване и стане нея.

Сърцето й заби учестено. Тя изтича няколкото крачки по коридора до червената туба с бензин. Взе я с една ръка. Беше олекнала. Сигурно беше използвала петнайсет от двайсет и петте литра.

Погледна назад.

Преследвачът изкачи стълбите и стъпи в коридора. И тялото, и Дарителя горяха, не просто димящи и тлеещи биологични останки, а огнена колона от буйни пламъци. Сякаш преплетените им тела бяха направени от сухо дърво. Някои от по-дългите пипала се мятаха като камшици, хвърляйки искри и пламъци по стените и пода, палейки килима и тапетите.