Дийн Кунц - Зимна луна

Когато Тоби направи още една стъпка към леглото, Фалстаф накрая се втурна в стаята. Кучето застана на пътя му и излая срещу него, като го предупреди да се отдръпне.

Нещо се размърда на леглото зад завесите. Всяка от следващите няколко секунди се стори час на Тоби. Все едно че всичко се движеше на забавен каданс. Креватът стана сцена за куклен театър точно преди да започне представлението. Но там не се появиха Кърмит и Пиги, никой от участниците в Кукленото шоу. Нищо, което би могло да участва в „Улица «Сезам»“, а и нямаше да е забавно представление. Нямаше да има никакъв смях на това страховито и зловещо изпълнение. Искаше да затвори очи и да го накара да се махне. Може би, ако просто не вярваш в него, нещото нямаше да съществува. То отново шаваше зад завесите и се насочваше към тях, сякаш, за да каже: „Здравей, момченце“. Сигурно трябваше да вярваш в него, както трябваше да вярваш в Тинкърбел, за да остане тя жива. Така че, ако затвориш очи и си помислиш хубави неща за празното легло, за въздуха, който мирише на прясно изпечени курабийки, тогава нещото може би нямаше да е вече там, нито пък щеше да мирише ужасно. Планът не беше перфектен, дори може би беше тъп, но поне беше нещо, което да се направи. Трябваше да направи нещо или щеше да полудее. И въпреки това не можеше да направи още една крачка към леглото, дори и ако ритривърът не блокираше пътя му, защото беше твърде уплашен. Скован от страх. Баща му не каза нищо за герои, сковани от страх. Или за гадене. Дали героите повръщаха? Защото почувства, че ще повърне. Не можеше и да бяга, защото трябваше да обърне гръб на леглото. Нямаше да направи това, не можеше. Което означаваше, че да затвори очи и да си помечтае нещото да го няма, беше планът — единственият и най-добрият план. Освен че не мислеше за нищо на света да затваря очи.

Фалстаф остана между Тоби и леглото, но се обърна към онова, каквото и да причакваше там. Този път без никакво лаене. Без ръмжене и скимтене. Само чакаше с оголени зъби, тресящ се от страх, но готов за бой.

Измежду завесите се показа протегната ръка. Беше костелива, със сбръчкана кожа. Със сигурност това не можеше да е живо, освен, ако не вярваш в него, защото беше по-невъзможно от Тинкърбел, сто милиона пъти по-невъзможно. Няколко пръста бяха останали прикрепени върху разлагащата се китка, но те бяха почернели и приличаха на черупки на големи и дебели бръмбари. Ако не можеше да затвори очи и да си пожелае нещото да изчезне, ако не можеше да избяга, той поне трябваше да извика на майка си. Нещо унизително за дете, което беше почти на девет години. Но тя поне имаше автомат, а той не. Китката стана по-ясно видима, после и предмишницата с малко повече месо по нея, окъсан и изцапан ръкав на синя блуза или рокля. Мамо! Той извика тази дума, но я чу само в главата си, защото от устата му не излезе никакъв звук. Около изсъхналата китка имаше черна гривна с червени петна. Лъскава. Изглеждаща като нова. После тя мръдна и не беше гривна, а гнусен червей, не, пипало, увито около китката и проточило се по тлеещата ръка, под мръсния син ръкав.

Мамо, помощ!

Голямата спалня. Тоби го няма. Под леглото? В гардероба, банята? Не бива да губи време да проверява. Момчето би се скрило, но не и кучето. Трябва да е отишъл в неговата спалня.

Обратно в коридора. Горещи вълни. Диво подскачащи светлини и сенки. Пукане, лумтене и съскане на огъня.

Друго съскане. Дарителят гори. Пляс-пляс-пляс-пляс, пипалата бясно плющят.

Изкашля се от редкия, но отровен дим. Насочи се към задната част на къщата, хванала в едната ръка тубата с бензина. Дясната й ръка беше свободна.

Не трябваше да е така.

По дяволите!

Спря малко преди стаята на Тоби, обърна се да погледне назад в огъня и дима. Беше забравила узито на пода близо до горните стъпала. Двата пълнителя бяха празни, но джобовете й бяха издути от патрони. Глупачка.

Не че огнестрелните оръжия бяха от голяма полза срещу това изчадие. Куршумите не му вредяха изобщо, само го забавяха. Но поне узито беше много по-мощно от 38-калибровия револвер на бедрото й.

Не можеше да се върне. Трудно се дишаше. Ставаше още по-трудно. Огънят изсмукваше кислорода. А и горящото и махащо с камшиците привидение вече стоеше между нея и узито.

Внезапно пред очите й се появи образът на Алма Брайсън, въоръжена до зъби: красива чернокожа жена, умна и мила, полицейска вдовица и корава кучка, способна да се справи с всичко. Джина Тендеро също, с нейния черен кожен костюм и спрей с червен пипер, а може би и пистолет без разрешително в дамската й чанта. Ако само те бяха тук сега, до нея. Но те бяха чак в Града на ангелите и чакаха края на света. Бяха готови за него и го чакаха, а през цялото това време краят на света беше започнал тук, в Монтана.