Дийн Кунц - Зимна луна

Когато Джак стигна до отворената врата, шофьорът се протегна да вземе пушката му и да я сложи вътре. Той му я подаде, макар за миг да си помисли, че без мосберга ще получи ботуш в гърдите и ще бъде съборен на пътя.

Шофьорът обаче беше добър самарянин. Той подпря пушката и каза:

— Това не е лимузина, има само едно място. Ще ни е малко тясно. Ще трябва да се свиеш зад мен.

Пространството между седалката на шофьора и задната стена на кабината беше по-малко от шейсет сантиметра на метър и половина. Таванът беше нисък. На пода бяха поставени няколко правоъгълни кутии с инструменти и той трябваше да дели оскъдното място с тях. Шофьорът се наведе напред, а Джак се мушна първо с главата напред, след което издърпа и краката си. Беше нещо като полулежащ на едната си страна и полуседнал.

Шофьорът затвори вратата. Камионът продължаваше да бръмчи, а вятърът да свири.

Ако Джак се наведеше леко напред, можеше да говори направо в ухото на своя спасител.

— Добре ли си? — попита го шофьорът.

— Да.

Вътре в кабината не се налагаше да викат, но въпреки това трябваше да говорят високо.

— Толкова е тясно тук — започна шофьорът. — Може и да сме непознати в момента, но докато стигнем там, вече ще си знаем и кътните зъби като новобрачна двойка. — Той включи на скорост. — Ранчо Куотърмас, основната къща?

— Точно така.

Шофьорът бавно подкара камиона напред. Снегоринът издаде студен стържещ звук, когато докосна асфалта.

Вибрациите на двигателя се пренесоха и в кабината дълбоко в костите на Джак.

Без оръжие. С гръб към вратата за стълбите.

През дима в коридора се виждаше огънят.

На прозорците сняг. Студен сняг. Път за бягство. Безопасност.

Трябва да разбие прозореца. Няма да има време да го отваря. Направо да скочат през него и да се претърколят на поляната. Опасно е. Но може и да стане. Освен, че Дарителят нямаше да им позволи да стигнат далеч и щеше да ги хване в примката на пипалата си.

Вулканичният изблик от звуци по радиото беше оглушителен. Хедър не можеше да се съсредоточи и да мисли.

Ритривърът до нея трепереше, тракаше с оголени зъби към демоничните фигури, които ги заплашваха, макар да знаеше добре като нея, че не би могъл да ги защити и да ги спаси.

Когато видя как Дарителят улови кучето и го хвърли, а после грабна Тоби, Хедър беше открила, че държи в ръката си 38-калибровия револвер, без да си спомня да го е вадила от кобура. В същото време, също без да осъзнава, беше пуснала тубата с бензин. Сега тя стоеше от другата страна на стаята, далеч от нея.

Бензинът и без това не беше от голяма полза. Едно от създанията вече цялото беше обхванато от огъня, но това не го спираше.

Телата са .

Горящото тяло на Едуардо се беше превърнало в овъглени кости и цвърчаща плът. Косата и дрехите бяха станали на пепел. А и от Дарителят, закачен по скелета, не беше останало много. И въпреки това зловещата и кошмарна конструкция се накланяше към нея. Очевидно, щом която и да е част от извънземното оставаше жива, разумът му и волята му можеха да бъдат упражнявани дори и през последното му конвулсиращо парче плът.

Лудост. Хаос.

Дарителят беше хаос, самото олицетворение на безсмисленото, безнадеждното, злонамереното, ненормалното и налудничавото. Хаос от плът, налудничав и странен, отвъд границите на нормалното възприятие и разбиране. Защото нямаше какво да се разбира. Такова беше то за нея сега. Нямаше никаква обяснима причина за съществуването му. Живееше само за да живее. Никакви стремежи. Само омраза. Воден от инстинкта си да става и разрушава, да оставя хаос след себе си.

Течението вкара още дим в стаята.

Кучето се задави, Хедър чу Тоби да кашля зад нея.

— Сложи якето на носа си и дишай през него! — каза тя.

Но защо ли в момента за нея нямаше значение, дали ще умрат от пожара или по още по-мръсен начин? Май огънят беше за предпочитане.

Другият Дарител, пълзящ по пода на спалнята сред останките от мъртвата жена, внезапно изстреля едно от пипалата си и улови Хедър за глезена.

Тя изпищя.

Едуардо-образното нещо започна да се приближава със съскане.

Отзад, скрит зад нея и вратата, Тоби извика:

— Да! Добре де, да!

Твърде късно тя поиска да го спре:

— Не!

Шофьорът на камиона се казваше Харлан Мофит. Той живееше в Игълс Руст с жена си Синди и с дъщерите си Луси и Нанси. Синди работеше в „Лайвсток Кооператив“ където и да се намираше това. Бяха прекарали целия си живот в Монтана и не биха искали да живеят другаде. Бяха си прекарали обаче забавно на екскурзията в Лос Анджелис преди няколко години. Освен това бяха ходили в Дисниленд, Юнивърсъл Студиос. Беше им направило впечатление как двама тийнейджъри нападат възрастен бездомник на ъгъла на улицата, докато те чакаха на светофара. Да отидат там за малко — да, но да живеят — не. Харлан успя да разкаже всичко това, докато стигнаха завоя за ранчо Куотърмас. Сякаш беше задължен да накара Джак да се чувства сред приятели и съседи във време на неприятности като сегашното. Без значение какви бяха неприятностите.