Дийн Кунц - Зимна луна

— Скъпи, чакай!

— Няма време.

— Тоби!

Беше уплашена от скоростта, с която слизаха по стълбите, без да знаят какво може да ги чака. Предположи, че друго от тези неща трябваше да ги дебне някъде наблизо. В гробищата бяха разровени три гроба.

Във вестибюла в дъното вратата към задната веранда си беше закована с пирони. Вратата към кухнята беше широко отворена и Тоби я чакаше там с кучето.

Тя би си помислила, че сърцето й не би могло да бие по-бързо и да блъска по-силно от това. Но когато видя лицето на Тоби, пулсът й още се ускори и усети страшна болка в гърдите си.

Ако преди беше пребледнял от страх, сега той беше придобил много по-блед оттенък на бялото. Лицето му не приличаше на това на живо момче, а по-скоро на мъртвешка маска, превърната в студена и твърда пластична маса, безцветна като вар. Бялото на очите му беше станало сиво, едната зеница беше разширена, а другата като точка, устните му бяха синкави. Беше обхванат от ужас, но не само ужасът беше причината. Изглеждаше странен, обладан. И тогава тя разпозна същото това умопомрачено състояние, в което беше изпаднал, когато седеше пред компютъра онази сутрин. Не беше в хватката на Дарителя, но не и напълно свободен. Беше го нарекъл „по средата“.

— Можем да го спипаме — каза Тоби.

Сега, когато разпозна състоянието му, неговият глас й прозвуча също така равен и монотонен, както когато беше в плен на цветната феерия на монитора.

— Тоби, какво става?

— Хванах го.

— Кого хвана?

— Него.

— Къде го хвана?

— Отдолу.

Сърцето й щеше да експлоадира:

— Отдолу?

— Отдолу под мен.

После тя си спомни и смаяно примигна.

— То под теб ли е?

Той кимна. Беше толкова блед.

— Ти контролираш ли го?

— Засега да.

— Как го правиш? — учуди се тя.

— Нямам време за обяснение. Иска да се освободи. Много е силно.

На веждата му се появиха капки пот. Той хапеше долната си устна до кръв.

Хедър вдигна ръка, за да го докосне, да го спре. Поколеба се, не беше сигурна, дали ако го докосне, няма да прекъсне контрола му върху нещото.

— Можем да го спипаме — повтори той.

Харлан удържа на думата си и едва не вкара камиона направо в къщата. Греблото на снегорина спря на сантиметри от предната веранда и изпрати голяма снежна вълна върху нея.

Шофьорът се наведе напред, за да направи място на Джак да излезе от тясната ниша зад него.

— Ти върви се погрижи за твоите хора, а аз ще извикам пожарната — каза Харлан.

Дори и когато Джак слезе от високия камион, той чу Харлан Мофит да се обажда по клетъчната система за комуникация и да говори със своя диспечер.

Никога преди не беше изпитвал такъв страх. Дори и когато Ансън Оливър беше открил огън при бензиностанцията на Аркадян, нито, когато разбра, че нещо говори чрез Тоби в гробището. Стомахът му се беше свил толкова силно, че го болеше. В устата си усещаше неприятен горчив вкус, а кънтящите удари на сърцето му заглушаваха всички други звуци. Защото от него сега не зависеше само собственият му живот. Животът на по-важни за него хора беше поставен на карта. На жена му, с която беше свързано неговото минало и бъдеще, която беше пазителят на всичките му надежди. На сина му, роден с неговата любов, когото обичаше повече от самия себе си.

Отвън поне изглеждаше, че пожарът е обхванал само втория етаж. Молеше се Хедър и Тоби да не са горе, да са на долния етаж или извън къщата.

Той прескочи ниската ограда пред верандата и премина през натрупания от снегорина сняг. Вратата зееше отворена. Когато прекоси прага, откри, че по струпаните в предния коридор чинии, тенджери, паници е започнал леко да натрупва сняг.

Без пушка. Нямаше пушка. Беше я забравил в камиона. Нямаше значение. Ако те бяха мъртви, и той щеше да ги последва.

Огънят беше обхванал напълно стълбите от първата междинна площадка нагоре и бавно се разпростираше надолу стъпало по стъпало към коридора. Лееше се почти като някаква сияеща течност. Виждаше ясно всичко, защото вятърът изсмукваше почти целия дим и го запращаше навън през покрива. В кабинета нямаше никакви пламъци, нито в хола и трапезарията.

— Хедър! Тоби!

Никакъв отговор.

— Хедър!

Той бутна и широко отвори вратата на кабинета, за да погледне вътре.

— Хедър!

Оттук виждаше целия хол. Беше празен. Трапезарията.

— Хедър.

Нямаше ги и в трапезарията. Побърза обратно през коридора в кухнята. Задната врата беше затворена, макар че очевидно беше отваряна, защото кулата от домакински съдове пред нея беше съборена.