Дийн Кунц - Зимна луна

Върнаха се в къщата.

Хедър заключи вратата към гаража. Съмняваше се, че ключалките и бравите ще им бъдат от полза, за да ги предпазят от нещото, което сега властваше над ранчо Куотърмас. Много добре знаеха, че то можеше да минава през стени, но въпреки това тя пусна резето.

Джак беше посърнал:

— Нека се приготвим за най-лошото.

Снегът блъскаше по прозорците на намиращия се на приземния етаж кабинет.

Макар че светът навън беше окъпан в бяло и изпълнен с блясък, в стаята почти не проникваше дневна светлина. Лампите с хартиени абажури хвърляха слаба светлина.

Джак прегледа техните оръжия и тези на Едуардо, наследени от Стен Куотърмас. От последните избра да вземе само още един 45-калибров револвер „Колт“.

— Аз ще нося мосберга и колта — каза той на Хедър. — Ти вземи микроузито и корта.

— Само това? — попита тя.

Той я изгледа мрачно:

— Ако не успеем да спрем нещото каквото и да е то, с подобна огнева мощ, трето оръжие няма да ни е от кой знае каква полза.

В едно от двете чекмеджета в основата на оръжейния шкаф сред другите ловни принадлежности той откри три кобура с колани за кръста. Единият беше изработен от найлон или някаква друга изкуствена материя. Другите два бяха кожени. Изложен на ниски температури под нулата за по-дълъг период от време, найлонът щеше да остане гъвкав и мек много след като коженият кобур се втвърдеше. Оръжието можеше да прилепне твърде плътно или да се заклещи в кобура, ако кожата се втвърдеше. И тъй като възнамеряваше да стои отвън, а Хедър да остане вътре, даде й по-тънкия от кожените кобури, а за себе си запази найлоновия.

По гащеризоните им имаше достатъчно джобове с ципове. Те напълниха повечето от тях с резервни амуниции, макар че беше твърде оптимистично да се мисли, че щяха да имат възможност да презаредят, след като атаката започнеше.

Че щеше да има атака, Джак не се съмняваше. Той не знаеше под каква форма щеше да бъде тя — физическо нападение или комбинация от физически и психологически удари. Не знаеше дали проклетото нещо щеше да се появи само или в обвивката на заместители. Нито пък кога или от каква посока щеше да връхлети. Но знаеше, че То ще дойде. Не можеше повече да търпи тяхната съпротива, искаше да ги контролира и да стане тях. Не беше необходимо кой знае какво въображение, за да се досети, че иска да ги изучи от много по-близо, може би да им направи дисекция и да изследва мозъците и нервните им системи, за да научи тайните на тяхната способност да се съпротивляват и да устояват.

— Той не хранеше илюзии и знаеше, че ще бъдат убити или поставени под някаква анестезия, преди да бъдат подложени на подобна операция.

Джак отново сложи пушката на кухненската маса. От един от шкафовете извади кръгла тенекиена кутия. Свали капака, извади от нея кутия кибрит и я сложи на масата.

Докато Хедър стоеше и наблюдаваше през единия прозорец, Тоби и Фалстаф — през другия, Джак отиде до приземния етаж. Във втората от двете стаи, покрай стената до безшумния електрически генератор бяха подредени осем двайсетлитрови туби с бензин. Бяха се запасили с много гориво по съвета на Пол Йънгблъд. Той качи горе две туби и ги сложи на пода в кухнята, до масата.

— Ако оръжията не могат да го спрат, ако влезе вътре и ако те притисне в ъгъла, тогава си струва да опитаме с огън — каза той.

— Да изгорим цялата къща? — не повярва на ушите си Хедър.

— Това е само къща. Може да бъде построена наново. Ако куршумите не подействат… — Забеляза ужаса в очите й. — Ще подействат, сигурен съм. Оръжията ще го спрат, особено пък узито. Но ако по някаква случайност, която е едно на милион, не го спрат, огънят определено ще го направи. Или поне ще го отблъсне. Огънят може да се окаже точно това, което ни трябва, за да спечелим време и да отклоним вниманието на нещото, да го задържим и да се измъкнем оттук, преди да сме попаднали в капан.

Тя го погледна напрегнато:

— Джак, защо постоянно казваш „вие“ вместо „ние“?

Той се поколеба. На нея нямаше да й хареса. И на него не му харесваше много. Но нямаше друга алтернатива.

— Вие с Тоби и кучето ще останете тук, докато аз…

— Дума да не става.

— Докато аз се опитам да стигна до ранчото на Йънгблъд, за да потърся помощ.

— Не, не трябва да се делим.

— Нямаме избор, Хедър.

— Ще ни победи по-лесно, ако се разделим.

— Сигурно за него няма да има голяма разлика.

— Мисля, че ще има.

— Пушката-помпа няма да прибави кой знае колко сила и мощ към узито. — Посочи той зимния пейзаж навън. — Така или иначе в това време няма да можем да тръгнем всички.