Част от ултравиолетовата радиация прониква дори през плътно предпазно стъкло. През последния час се бях изложил на повече пряка светлина, отколкото през цялата минала година. Опасностите от кумулативния показ на светлина отекваха в съзнанието ми като тропот от копита на страховит черен кон.
Двигателят на микробуса забръмча, сетне постепенно утихна и се превърна в заглъхващо мъркане.
Кадилакът пое след него. Голямата автоматизирана врата на гаража се спусна и срещна прага с трясък, който отекна в подземните владения на болницата. Ехото разтърси смълчаните бетонни стени. Напрегнах тяло и стиснах ръце в юмруци. Макар че със сигурност още беше в гаража, санитарят не издаде звук. Представих си го — с глава, килната на една страна от любопитство, как се е вторачил в куфарчето на баща ми.
Преди минута бях убеден, че мога да се справя с този човек. Сега увереността ми намаля. Физически бях по-силен от него, но за разлика от мен той беше безмилостен.
Не го чух да се приближава. Мъжът стоеше от другата страна на отворената врата, на сантиметри от мен, и аз усетих присъствието му само защото гумените подметки на обувките му изскърцаха по керамичните плочки, когато прекоси прага.
Ако влезеше вътре, сблъсъкът бе неизбежен. Нервите ми бяха опънати като пружини на навит часовник.
След объркващо дълго колебание санитарят угаси лампите. Затвори вратата и излезе гърбом от стаята.
Чух да го пъха ключ в ключалката. Резето щракна — досущ петле на револвер с голям калибър, вкарващ ударника в празно гнездо.
Съмнявах се, че в ледените саркофази на моргата има трупове. Болница „Милосърдие“, намираща се в тихия Мунлайт Бей, не държеше мъртвите на това безумно място, в което големите институции в градовете с висока престъпност ги обработваха.
Но дори във всички тези легла от неръждаема стомана да имаше бездиханни спящи хора, тяхното присъствие не ме смущаваше. И аз ще бъда мъртъв някой ден — несъмнено по-скоро, отколкото другите на моята възраст. Мъртвите са само мои бъдещи съграждани.
Страхувах се от светлината и сега непрогледният мрак в това помещение без прозорци за мен беше като вода за човек, умиращ от жажда. В продължение на минута-две аз се наслаждавах на абсолютната тъма, която обливаше кожата и очите ми.
Не изпитвах желание да се движа и останах до вратата, облегнал гръб на стената. Едва ли не очаквах санитарят да се върне веднага.
Накрая махнах слънчевите очила и отново ги пуснах в джоба на ризата си.
Макар да стоях в мрака, в съзнанието ми се въртяха ярки кръгове от тревожни мисли.
Тялото на баща ми беше в белия микробус. На път за място, което не знаех. Под опеката на хора, чиито мотиви бяха напълно неразбираеми за мен.
Не можех да си представя логично обяснение за странната размяна на труповете, освен че причината за смъртта на баща ми не е бил ракът. И все пак, ако горките мъртви кости на татко можеха по някакъв начин да уличат някого, защо виновният ще използва крематориума на Санди Кърк, за да унищожи доказателствата?
Явно се нуждаеха от тялото му.
Защо?
В стиснатите ми юмруци се бе образувала студена роса, а вратът ми беше влажен.
Колкото повече мислех за сцената, на която бях станал свидетел в гаража, толкова по-неловко се чувствах в тази тъмна крайпътна спирка на мъртвите. Странните събития събудиха примитивни страхове толкова дълбоко в съзнанието ми, че дори не можех да различа очертанията им, докато се носеха и кръжаха в мрака.
Някакъв убит стопаджия явно щеше да бъде кремиран вместо баща ми. Но защо ще убиват безобиден скитник за тази цел? Санди можеше да напълни бронзовата мемориална урна с обикновена пепел от дърва и аз щях да бъда убеден, че е човешка. Пък и едва ли щях да отворя запечатаната урна, след като я получех. Още по-малко вероятно беше да дам прахообразното й съдържание за лабораторен анализ, за да определя състава и истинския му източник.
Мислите ми бяха заплетени в стегнато изтъкана мрежа. Не можех да ги разплета.
С треперещи ръце извадих запалката от джоба си. Поколебах се, вслушвайки се в загадъчните звуци от другата страна на заключената врата, после щракнах пламъчето.
Нямаше да се изненадам, ако бях видял как някой бял като алабастър труп безшумно се надига от стоманения си саркофаг и застава пред мен с лице, хлъзгаво от смъртта и блестящо на светлината на газовата запалка, с широко отворени, но невиждащи очи и уста, мъчеща се да сподели тайни, но не издаваща дори шепот. Не се озовах пред мъртвец, но от потрепващия пламък се разпръснаха серпантини от светлина и сенки, които затанцуваха по стоманените ковчези, създавайки илюзия за движение на саркофазите, сякаш всеки от тях се измъкваше навън.
Читать дальше