Дийн Кунц - Не бой се от нищо

До излъскания кадилак бе паркиран микробус „Форд“, подобен на линейката, но без стандартните сигнални лампи на бърза помощ. Двете превозни средства бяха с гръб към мен и бяха спрени до голямата вдигаща се врата, която бе отворена за през нощта.

Инак пространството беше празно, за да може камионите за доставки да спират и да пренасят хранителни продукти, завивки и медицински запаси до товарния асансьор.

Тук бетонните стени не бяха боядисани и флуоресцентните лампи бяха по-малко и разположени на по-голямо разстояние една от друга, отколкото в коридора, от който току-що излязох. Въпреки това мястото не беше безопасно за мен и аз забързах към погребалната кола и белия микробус.

В ъгъла на подземието, вляво от вдигащата се врата на гаража и до двете чакащи превозни средства имаше стая, която познавах добре. Хладилна камера, където държаха мъртвите, преди да ги транспортират в моргата на погребалния дом.

В една ужасна януарска нощ преди две години, на светлината на свещите, баща ми и аз чакахме нещастни там повече от половин час с тялото на мама. Не можехме да я оставим сама.

Тогава татко би я придружил от болницата до моргата и крематориума, ако имаше възможност да ме остави. Той беше поет и учен, но двамата с мама имаха сродни души.

Линейката я докара от местопроизшествието. Веднага я сложиха на операционната маса. Мама умря след три минути, без да дойде в съзнание и преди да определят пълната степен на нараняванията й.

Сега звукоизолиращата врата беше отворена и когато се приближих, чух, че вътре се карат някакви мъже. Въпреки гнева гласовете им бяха тихи и емоционалната нотка на напрегнато несъгласие съответстваше на тона на неотложност и тайнственост.

По-скоро тяхната предпазливост, отколкото гневът им ме накара да спра, преди да стигна до прага. Независимо от смъртоносната флуоресцентна светлина, застанах неподвижен в миг на нерешителност.

От помещението се чу глас, който познах.

— Е, кой е човекът, когото ще кремирам? — попита Санди Кърк.

— Господин Никой — отговори друг човек. — Скитник.

— Трябваше да го докараш при мен, а не тук — възрази Санди. — И какво ще стане, когато разберат, че е изчезнал безследно?

Обади се трети мъж — един от двамата санитари, които бяха откарали тялото на баща ми от болничната стая на третия етаж.

— За Бога, не може ли просто да го преместим?

Изведнъж, почувствал убеденост, че срещата ми с тях ще бъде опасна, аз подпрях куфарчето на стената и освободих и двете си ръце.

На прага се появи мъж, но не ме видя, защото вървеше с гръб, теглейки количка.

Погребалният кадилак се намираше на два метра и половина разстояние. Преди да ме забележат, аз се промъкнах към него и приклекнах до задната врата, през която товареха труповете.

Надничайки над бронята, виждах входа на хладилното помещение. Мъжът, излизащ с гръб оттам, беше непознат. Трийсетинагодишен, висок метър и осемдесет, едър, с дебел врат и обръсната глава. Беше с работни обувки, сини джинси, червена карирана риза и перлена обеца.

Изкара количката и я насочи към катафалката „Кадилак“, готов да бута, вместо да тегли.

На количката имаше труп, опакован в найлонов чувал с цип. Преди две години майка ми бе транспортирана в подобен чувал.

Санди Кърк излезе след гологлавия и хвана количката с една ръка. Блокира колелото с левия си крак и отново попита:

— Какво ще стане, когато разберат, че е изчезнал безследно?

Непознатият се намръщи и килна глава на една страна. Обецата на ухото му проблесна.

— Нали ти казах, че е скитник. Има само раницата на гърба си.

— Е, и?

— Изчезне ли — кой ще забележи? На кого ще му пука?

Санди беше трийсет и две годишен и толкова хубав, че дори зловещата му професия не пречеше на жените да го преследват. Макар да беше обаятелен и не толкова преднамерено изискан като другите от този занаят, той ме караше да се чувствам неловко. Красивите му черти сякаш бяха маска, зад която имаше не друго лице, а празно пространство — не че беше различен и по-малко мотивиран, отколкото се правеше, а все едно изобщо не беше човек.

— А болничните му данни? — попита Санди.

— Той не умря тук — отговори гологлавият. — Намерих го на междущатската магистрала. Пътуваше на автостоп.

Не съм казвал за обезпокоителната си представа за Санди Кърк на никого: нито на родителите си, нито на Боби Халоуей, на Саша и дори на Орсън. Толкова много безразсъдни хора са изказвали нелюбезни предположения за мен, основаващи се на външния ми вид и на влечението ми към нощта, че не изпитвам желание да се включа в клуба на жестокостта и да говоря лошо за някого, без да имам основателна причина.