Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Франк, бащата на Санди, беше приятен и харесван човек, пък и самият Санди никога не бе правил нещо, с което да покаже, че е по-малко достоен за възхищение от баща си. Поне досега.

— Поемам голям риск — каза той на мъжа с количката.

— Ти си извън всяко подозрение.

— Чудя се дали е така.

— Чуди се, като останеш сам — рече онзи с бръснатата глава и прегази с количката крака на Санди.

Санди изпсува и се дръпна от пътя му, а непознатият се насочи право към мен. Колелата скърцаха — досущ като онези на количката, отнесла баща ми.

Без да се надигам, аз се промъкнах между кадилака и белия форд. Един бърз поглед разкри, че отстрани микробусът не е украсен с име на фирма или институция.

Скърцането на количката бързо се усилваше. Инстинктивно усетих, че съм изложен на голям риск. Бях ги заловил да кроят някакъв план, който не разбирах, но явно бе свързан с незаконна дейност. Щяха да искат да го пазят в тайна най-вече от мен.

Хвърлих се по лице на земята и се вмъкнах под катафалката — далеч от погледите им и от флуоресцентния блясък, навътре в сенките — хладни и меки като коприна. Скривалището ми не беше достатъчно просторно, за да ме побере и когато се наведох, допрях гръб до кардана.

Гледах към задната част на превозното средство. Количката мина покрай кадилака и продължи към микробуса.

Обърнах глава надясно и видях прага на хладилното помещение само на два метра и половина от катафалката. Още по-близо виждах лъснатите черни обувки и маншетите на морскосиния панталон на Санди, който стоеше и гледаше гологлавия мъж с количката.

Зад Санди, подпряно на стената, стоеше куфарчето на баща ми. Нямаше къде да го скрия наблизо, а ако го бях взел със себе си, не бих се придвижвал достатъчно бързо, нито бих се шмугнал безшумно под кадилака.

Явно още никой не бе забелязал куфарчето. Може би щяха да продължат да го подминават.

Двамата санитари — разпознах ги по белите обувки и панталони — изкараха втора количка от хладилното помещение. Този път колелата не скърцаха.

Първата количка стигна до задната част на белия микробус. Чух, че гологлавият отвори товарните врати.

— По-добре да се кача горе, преди някой да се е запитал защо се бавя толкова — каза единият санитар на другия, после тръгна към далечния край на гаража.

Сгъваемите колела на първата количка се прибраха, като изтракаха силно, и онзи с обръснатата глава я бутна във форда.

Санди отвори задната врата на кадилака, когато вторият санитар дойде с втората количка. На нея имаше друг черен найлонов чувал, съдържащ тялото на безименния скитник.

Завладя ме чувство на нереалност, задето се бях озовал в тези странни обстоятелства. Струваше ми се, че сънувам, без да съм заспивал.

Вратите на микробуса се затвориха с трясък. Обърнах глава наляво и видях обувките на гологлавия, който се приближаваше до шофьорското място.

Санитарят щеше да чака, за да спусне големите врати на гаража, след като двете превозни средства заминеха. Останех ли под кадилака, щях да бъда разкрит, когато Санди потеглеше.

Не знаех кой от двамата санитари е тук, но това нямаше значение. Бях относително убеден, че ще се справя с който и да е от младите мъже, откраднали количката с тялото на баща ми.

Но ако Санди Кърк погледнеше в огледалото за обратно виждане, може би щеше да ме забележи. Тогава щеше да се наложи да се оправям с него и със санитаря.

Двигателят на микробуса се включи.

Докато Санди и санитарят вкарваха количката в катафалката, аз се измъкнах. Шапката ми падна. Грабнах я и без да се осмелявам да погледна към задната част на кадилака, пропълзях разстоянието до хладилното помещение.

Стигнах до онази мрачна стая, изправих се и се скрих зад вратата, притискайки гръб до бетонната стена.

Никой в гаража не нададе разтревожен вик. Явно не ме бяха видели.

Осъзнах, че съм затаил дъх. Изпуснах го, съскайки продължително през стиснати зъби.

Ужилените ми от светлината очи сълзяха. Закрих ги с ръце.

На две от стените имаше редици със саркофази от неръждаема стомана, в които въздухът беше още по-студен, отколкото в самото хладилно помещение, където температурата беше достатъчно ниска, за да ме накара да се разтреперя. На една страна стояха два дървени стола без тапицерия. Подът бе покрит с бели керамични плочки, между които имаше тесни фуги, за да бъдат почиствани по-лесно, ако от някой найлонов чувал потечеше нещо.

На тавана имаше много флуоресцентни лампи и аз нахлупих шапката на челото си. Учудих се, когато установих, че слънчевите очила в джоба на ризата ми не са счупени. Сложих си ги.