Дийн Кунц: Не бой се от нищо

В най-горното чекмедже на нощното шкафче бяха часовникът, портфейлът му и четири книги с меки корици. Сложих ги в куфара.

Пъхнах в джоба си газовата запалка, но оставих свещите. Не исках да усещам отново мириса на лаврови листа. Този аромат вече предизвикваше непоносими асоциации в мен.

Тъй като събрах малкото вещи на татко бързо и чевръсто, имах чувството, че се владея отлично.

Всъщност загубата му ме остави вцепенен. Угасих свещите с палеца и показалеца си, без да усещам горещината, нито миризмата на овъглен фитил.

Излязох в коридора и една от медицинските сестри изключи осветлението на тавана. Тръгнах направо към стълбите, по които бях дошъл.

Не използвам асансьор, защото лампите вътре не могат да се загасват, независимо от вдигателните механизми. По време на краткото пътуване от третия етаж до партера лосионът срещу слънчевите лъчи щеше да ми осигури достатъчна защита, но не бях подготвен да рискувам да заседна между етажите за по-продължителен период от време.

Без да забравям да си сложа очилата, бързо слязох по оскъдно осветените бетонни стъпала и за моя изненада не спрях на приземния етаж. Тласкан от непреодолим импулс, който не проумях веднага, движейки се по-бързо от преди, продължих към подземието, където бяха отнесли баща ми.

Сковаността на сърцето ми се превърна в хлад, от който в тялото ми спираловидно се разпространиха ледени тръпки.

Изведнъж ме завладя убеждението, че бях изоставил тялото на баща ми, без да изпълня някакъв тържествен дълг, макар да не можех да се досетя какво би трябвало да направя.

Сърцето ми биеше толкова силно, че го чувах — досущ барабанен ритъм на приближаваща се погребална процесия, но много по-учестен. Гърлото ми сякаш се поду и пресъхна. С неимоверно усилие успях да преглътна тръпчивата слюнка.

На площадката в края на стълбището имаше стоманена врата, а над нея — червен знак за авариен изход. Объркан и смутен, спрях и се поколебах, сложил ръка на дръжката.

После си спомних какво е задължението, което едва не бях пропуснал да изпълня. Както винаги романтичен, татко поиска да бъде кремиран заедно с любимата снимка на мама и ме натовари със задачата да се уверя, че ще бъде при него в погребалния дом.

Снимката беше в портфейла му, намиращ се в куфара, който носех.

Импулсивно натиснах вратата и влязох в коридора на подземието. Бетонните стени бяха боядисани в лъскавобяло. От сребристите параболични лампи на тавана потоци флуоресцентна светлина заливаха коридора.

Трябваше да спра на прага или поне да потърся електрическия ключ за осветлението. Но аз безразсъдно забързах напред, оставяйки тежката врата тихо да се затвори зад мен. Наведох глава, разчитайки, че лосионът и козирката ще предпазят лицето ми.

Пъхнах лявата си ръка в джоба на якето. Дясната, която стискаше дръжката на куфара, беше изложена на светлината.

Количеството светлина, бомбардиращо ме по време на тичане по коридор, дълъг трийсетина метра, едва ли би било достатъчно, за да предизвика вилнеещ рак на кожата или тумор на очите. Болезнено съзнавах обаче, че увреждането, нанесено на ДНК в клетките на кожата ми, е кумулативно, защото организмът ми не може да я възстанови. Точно измерена минута на показ на светлината всеки ден в продължение на два месеца би имала същото катастрофално въздействие като едночасово изгаряне, нанесено от самоубийствен сеанс на култ към слънцето.

От ранна възраст родителите ми внушаваха, че последствията от една-единствена постъпка на безотговорност може да изглеждат незначителни, дори несъществуващи, но от постоянната безотговорност произлизат неизбежни ужасни неща.

Макар да бях навел глава и козирката да ме пазеше от пряката светлина на флуоресцентните лампи, наложи се да присвия очи от блясъка, рикоширащ в белите стени. Трябваше да сложа слънчевите очила, но до дъното на коридора ми оставаха само няколко секунди.

Сиво-червеният под, имитация на мрамор, приличаше на сурово месо, престояло един ден. Зави ми се свят — резултат от отблъскващите шарки на плочките и от страховития блясък.

Минах покрай складовите и машинните помещения.

Подземието сякаш бе опустяло.

Стигнах до вратата в дъното на коридора и влязох в малък подземен гараж.

Не беше общественият паркинг, който се намираше на повърхността. Наоколо имаше само закрит камион с името на болницата и линейка.

В далечината стоеше погребална кола, черен „Кадилак“, на дома на Кърк. Успокоих се, като видях, че Санди още не е взел тялото и не е заминал. Имах време да сложа снимката на мама в скръстените на гърдите ръце на татко.