Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Положих усилия да не се дръпна.

— Работата ми е да утешавам хората, Кристофър, и ме бива в това отношение. Но, откровено казано, нямам думи, които да осмислят смъртта или да я направят по-лека.

Дощя ми се да го ритна по задника.

— Всичко ще бъде наред — рекох аз, съзнавайки, че трябва да се махна от него, преди да съм сторил нещо необмислено.

— На повечето хора казвам баналности. Никога няма да ги намериш в поезията, която обичаше баща ти, затова няма да ги повтарям точно пред теб.

Кимнах, без да вдигам глава и отстъпих назад, далеч от ръката му.

— Благодаря, господин Кърк. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Съвсем не си ме обезпокоил. Ни най-малко. Но ако се беше обадил по-рано, можеше да… забавя нещата.

— Вината не е ваша. Всичко е наред. Няма нищо.

Слязох заднешком от тухлената веранда и обърнах гръб на Санди.

Оттегляйки се отново към преддверието между двете тъмни пространства, той попита:

— Мислил ли си за погребението? Кога искаш да бъде? И как да го организираме?

— Не, още не. Утре ще ви кажа.

Докато се отдалечаваше, Санди добави:

— Добре ли си, Кристофър?

Поглеждайки го този път от известно разстояние, аз отговорих със скован, безизразен и премерен тон:

— Да. Добре съм. Ще се оправя. Благодаря, господин Кърк.

— Де да се беше обадил по-рано.

Свих рамене, пъхнах ръце в джобовете на якето си, отново се обърнах с гръб и минах покрай „Пиета“.

В сместа, от която бе направена репродукцията, имаше люспици слюда. Голямата луна ги осветяваше и сълзите сякаш блещукаха по лицето на железобетонната Дева.

Потиснах желанието си да погледна погребалния агент. Бях сигурен, че още ме наблюдава.

Продължих надолу по пътя между самотните, шепнещи дървета. Температурата бе паднала само до шестнайсет градуса. Крайбрежният бриз бе пречистен, след като бе пропътувал хиляди километри над океана, носейки съвсем лек полъх на солена вода.

Наклонът на алеята за коли ме скри от погледа на Санди и аз се обърнах. Видях стръмно извития покрив и комините — мрачни очертания на фона на осеяното със звезди небе.

Тръгнах по тревата и отново поех нагоре по хълма, този път сред сенчестите убежища на храсталаците. Пиперовите дървета забулваха луната с дългите си къдрици.

В зрителното ми поле отново се появи обръщалото на погребалния дом „Пиета“. Порталът.

Санди бе влязъл вътре. Предната врата беше затворена.

Останах на поляната и използвайки дърветата и храстите за прикритие, заобиколих къщата. Вдадената веранда се спускаше към басейн, дълбок два метра, намиращ се в задния двор, до розовите градини. Нищо от всичко това не се виждаше от официалните помещения на погребалния дом.

Град като нашия всяка година посреща около двеста новородени и изпраща в отвъдното стотина свои граждани. Имаше само два погребални дома и този на Кърк вероятно поемаше над седемдесет процента от бизнеса. Смъртта осигуряваше добър живот на Санди.

Гледката от вътрешния двор сигурно е зашеметяваща на дневна светлина: необитавани хълмове, издигащи се в леко надиплени гънки и простиращи се на изток, докъдето стига окото, украсени с разпръснати тук-там дъбове с чепати черни стволове. Сега забулените хълмове приличаха на спящи великани под бели чаршафи.

Не видях никого на светлината на прозорците в задната част на къщата и бързо прекосих вътрешния двор. Луната, бяла като венчелистче на роза, плаваше по мастиленочерните води на плувния басейн.

До къщата имаше голям гараж с L-образна форма, побиращ моторен парк, в който можеше да се влезе само от предната страна. В гаража се намираха две катафалки и личните превозни средства на Санди, а в дъното на най-отдалеченото от къщата крило се помещаваше крематориумът.

Промъкнах се в единия ъгъл на гаража, там, където огромни евкалиптови дървета засенчваха почти цялата лунна светлина. Въздухът беше наситен с лечебното им ухание, а под краката ми шумолеше килим от мъртви листа.

В Мунлайт Бей за мен няма непознато кътче — особено това. През повечето нощи аз изследвам нашия особен град и в резултат на това съм направил някои внушаващи страх открития.

Вляво мразовити светлини бележеха прозореца на крематориума. Приближих се до него с убеждението — което по-късно се оказа вярно, — че ще видя нещо странно и много по-лошо, отколкото двамата с Боби Халоуей бяхме видели в една октомврийска нощ, когато бяхме тринайсетгодишни…

Преди петнайсетина години като всяко момче на моята възраст и аз проявявах нездрав интерес към загадъчното и зловещо очарование на смъртта. Боби Халоуей и аз — приятели още оттогава — мислехме, че е много смело да се промъкнем в имението на погребалния агент, търсейки отблъскващото, сатанинското и потресаващото.