Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Не си спомням какво очаквахме — или се надявахме — да намерим. Колекция от човешки черепи? Люлеещи се врати, направени от кости? Тайна лаборатория, където привидно нормалният на вид Франк Кърк и синът му Санди призоваваха мълнии от буреносни облаци, за да възкресят мъртвите ни съседи и да ги използват като роби, за да им готвят и чистят?

Вероятно очаквахме да се натъкнем на светилище на зли богове в някой зловещ пущинак в дъното на розовата градина. В онези дни Боби и аз четяхме много книги на ужасите.

Боби твърди, че сме странни, а аз — че сме нито по-малко, нито повече странни от другите момчета.

Той се съгласява с това, но добавя, че другите момчета лека-полека, с течение на годините, се разделят със странността, докато ние никога няма да го направим.

По този въпрос не съм съгласен с него. Не смятам, че съм по-странен от всеки друг, когото познавам. Всъщност съм много по-малко странен от някои хора.

Същото се отнася и за Боби. Но той не цени странността си и иска и аз да го правя.

Боби държи на странността си. Казва, че като признаваме и се отдаваме на странността си, ние сме в още по-голяма хармония с природата, защото самата тя е много странна.

Както и да е, в една октомврийска нощ, зад гаража на погребалния дом, двамата с Боби Халоуей намерихме прозореца на крематориума. Привлече ни демоничната светлина, пулсираща през стъклото.

Прозорецът беше разположен високо и не можехме да надникнем вътре. Промъквайки се като командоси, разузнаващи вражески лагер, ние взехме една пейка от вътрешния двор, пренесохме я зад гаража и я сложихме под светещия прозорец.

Качихме се на пейката и рамо до рамо огледахме сцената вътре. На прозореца имаше щори, но някой бе забравил да ги спусне и ние ясно видяхме какво правят Франк Кърк и помощникът му.

Светлината не беше достатъчно силна, за да ми причини вреда. Или поне така си мислех тогава, притискайки нос до стъклото.

Макар да се бях научил да бъда много предпазлив, аз все пак бях още малък и следователно обичах приключенията и приятелството, затова можех да рискувам да ослепея, само за да споделя онзи миг с Боби Халоуей.

На количка от неръждаема стомана лежеше тялото на възрастен човек. Беше покрито с чаршаф. Виждаше се само обезобразеното му лице. Сплетените и разрошени жълто-бели коси му придаваха такъв вид, сякаш бе умрял от силен вятър. Но съдейки по восъчносивата кожа, хлътналите бузи и жестоко напуканите устни, той явно бе станал жертва не на буря, а на продължително заболяване.

Дори да знаехме кой е, мъжът беше неузнаваем в това безжизнено и безпомощно състояние. Дори да го познавахме бегло, той нямаше да е по-малко ужасен, но вероятно не толкова привличащ момчешкия ни интерес и нездраво задоволство.

За нас — защото бяхме само тринайсетгодишни и се гордеехме с това — най-отблъскващото, най-забележителното и най-чудесното нещо в трупа беше, разбира се, и най-страшното. Едното му око бе затворено, но другото — широко отворено и изцъклено, осеяно от яркочервен звездообразен кръвоизлив.

Как само ни хипнотизира онова око!

Мъртвешки невиждащо, като нарисуваното око на кукла, то все пак ни пронизваше с поглед до мозъка на костите.

Понякога, изпаднали във възторг от страх, а друг път настойчиво шепнейки един на друг като двама откачени спортни коментатори, ние наблюдавахме как Франк и помощникът му подготвят крематориума в ъгъла на помещението. В стаята сигурно беше топло, защото двамата мъже махнаха вратовръзките и навиха ръкавите си. Капчици пот изтъкаваха воали от мъниста на лицата им.

Октомврийската нощ беше мека. Но ние с Боби треперехме, сравнявахме настръхналата кожа на ръцете си и се чудехме защо дъхът не излиза от устата ни на малки, студени облачета.

Погребалните агенти махнаха чаршафа от трупа и ние ахнахме при вида на ужасите на напредналата възраст и фаталната болест. Но, в края на краищата, ахкахме, изпитвайки същата приятна тръпка на ужас, докато с удоволствие гледахме видеофилми като „Нощта на живите мъртви“ например.

Когато сложиха трупа в картонена кутия и го пуснаха в сините пламъци на пещта, аз стиснах ръката на Боби, а той ме прегърна и двамата се притиснахме един до друг, сякаш някаква свръхестествена магнитна сила можеше неумолимо да ни привлече напред, да разбие прозореца и да ни запрати в стаята и в огъня, при мъртвия мъж.

Франк Кърк затвори пещта.

Макар че прозорецът беше затворен, трясъкът на вратата на пещта беше достатъчно силен и окончателен, за да отекне в мозъците ни.