Дийн Кунц - Непознати

Но тази Коледа той не можеше да се съсредоточи да чете, защото мислеше за загадъчната поща, която бе получил предишния ден и за потребността да устои на силното си желание да глътне хапче валиум. Макар да се страхуваше, че ще сънува и ще ходи насън, вчера Доминик не взе валиум, нито флуразепам. Бе твърдо решил да избегне по-нататъшна зависимост от успокоителните, въпреки че продължаваше да жадува за тях.

Всъщност искаше ги толкова силно, че изсипа хапчетата в тоалетната и пусна водата, защото нямаше доверие на себе си.

Докато денят минаваше, безпокойството му нарасна до нивото, което бе достигнало, преди да започне да взима лекарства.

В седем вечерта на Коледа Доминик пристигна в разположената несиметрично къща на Паркър, намираща се на склона на хълма, и прие чаша домашно приготвен топъл коктейл от разбито яйце със захар, канела, мляко и вино. Обичайно неподдържаната брада и разрошената коса на художника бяха подстригани и пригладени в чест на празника. Макар да беше облечен по-консервативно от обикновено и подстриган, Паркър беше темпераментен и ентусиазиран както винаги.

— Каква Коледа! Днес в къщата царстваха мир и любов. Скъпият ми брат направи само четирийсет-петдесет гадни и завистливи забележки за успеха ми. Обикновено са два пъти повече. Онази светица, доведената ми сестра Карла, само веднъж нарече снаха си Дорийн „кучка“. Но това може да се смята за оправдано, защото Дорийн започна всичко, като нарече Карла „безмозъчна пънкарка“, пълна с психарски врели-некипели. Истински ден на приятелство и обич! И този път нямаше нито един шамар, повярвай! И макар че както обикновено се напи, съпругът на Карла не повърна и не падна по стълбите, както на предишни Коледи. Но настоя да имитира Бет Мидлър най-малко десет пъти.

— Заминавам на дълго пътуване — каза Доминик, докато двамата слагаха столове до прозореца. — Ще отида със самолет до Портланд и оттам ще взема кола под наем. После ще мина по същия път като по миналото лято — през Невада и половината Юта по междущатска магистрала 80 до Маунтинвю.

Доминик седна, но Паркър остана прав. Новината го развълнува приятно.

— Какво се е случило? Това не е почивка, нали? Не е пътуване за удоволствие. Пак ли ходиш насън? Сигурно е така. И е станало нещо, което те е убедило, че това е свързано с промените с теб през онова лято.

— Не ходя насън, но сигурно ще го направя, защото изхвърлих проклетите лекарства. Те не ми помагаха. Излъгах. Започнах да ставам зависим от тях, Паркър. Не ми пукаше, защото беше по-добре да съм зависим, отколкото да понасям нещата, които правех насън. Но сега всичко се промени заради това. — Доминик извади двете бележки от неизвестен подател. Ръката му трепереше. — Проблемът ми не е само психически. Тук става нещо странно.

Той даде първата бележка на Паркър. Ръката му трепереше.

Художникът я прочете и остана озадачен.

— Вчера я получих по пощата. Няма обратен адрес. Пристигна и още една — продължи Доминик и добави, че е написал стотици пъти думата „луната“ на компютъра си, докато е спал, после даде на Паркър и втората бележка.

— Но след като аз съм първият, на когото разказваш тази история за луната, откъде някой е знаел толкова много, че да изпрати такава бележка?

— Който и да е, онзи човек знае за сомнамбулизма ми. Може би защото ходих на лекар и…

— Искаш да кажеш, че те наблюдават?

— Явно. До известна степен. Не постоянно, а периодично. Но вероятно не знаят, че съм написал онази дума на компютъра си и как я произнасям насън, освен ако не стоят до леглото ми. Но несъмнено знаят, че ще реагирам на „луната“ и тази дума ще ме уплаши. Затова сигурно знаят какъв е източникът на цялата тази безумна бъркотия.

Паркър най-после седна на ръба на стола.

— Намери ги и ще разбереш какво става.

— Ню Йорк е голям град. Там нямам отправна точка. Но когато получих първата бележка, осъзнах, че имаш право — кризата на личността ми е свързана с предишната драстична промяна, която стана с мен по време на пътуването ми от Портланд до Маунтинвю. Ако отново мина по този маршрут, спра в същите мотели, ям в същите крайпътни ресторанти и се опитам точно да пресъздам всичко, може да си спомня нещо.

— Но как би могъл да забравиш нещо толкова важно?

— Може би не съм го забравил, а са заличили спомените ми.

— Но защо са ти изпратили тези бележки? Анонимният подател явно е на твоя страна.

— Вероятно не е съгласен с всичко, което са ми направили.