Дийн Кунц - Непознати

Нуждаеше се от помощ. Беше болен. И объркан. Не разбираше какво става с него, но знаеше, че трябва да се обади по телефона и да потърси помощ.

Но Зеб не се приближи веднага до телефона, защото се страхуваше, че ще го обявят за безнадеждно луд и ще го затворят в психиатрична клиника до края на живота му. Така, както направиха с баща му. Когато Зеб беше осемгодишен, баща му често получаваше ужасни пристъпи, бълнуваше и бръщолевеше, че от стените изпълзяват гущери, и лекарите го прибраха в отрезвителното отделение, за да пречистят организма му. Но този път, за разлика от преди, делириум тременсът не премина и той прекара в клиника остатъка от живота си. И оттогава Зеб се боеше, че и неговият мозък може да е увреден. Гледайки лицето си в огледалото, той осъзна, че не може да повика помощ, докато не оправи външния си вид и не разтреби къщата. Инак щяха да го приберат в лудница.

Зеб не беше в състояние да гледа отражението си достатъчно дълго, за да се избръсне, затова реши първо да почисти къщата. Навел глава, за да не вижда снимките на луната, която неудържимо го привличаше, той бързо влезе в спалнята, отвори гардероба и извади пушката си дванайсети калибър „Ремингтън“ и кутия с патрони. После се върна в кухнята, зареди пушката и я сложи на масата. Говорейки на глас, Зеб сключи сделка със себе си.

— Изхвърли книгите за луната, скъсай плакатите, за да не изглежда толкова шантава тази къща, изчисти кухнята, избръсни се и се изкъпи. И тогава може би съзнанието ти ще се проясни достатъчно, за да разбереш какво става с теб. И да потърсиш помощ. Но не и сега, когато всичко е в безпорядък.

Той не спомена за пушката. Беше му провървяло, че за малко излезе от унеса по луната, в който живееше, стресна се и дойде на себе си, когато видя празния хладилник, но ако отново се върнеше в онзи кошмар, можеше и да не се събуди повече. Ето защо, ако не устоеше на привличането на луните по стените, Зеб бързо щеше да се върне в кухнята, да вземе пушката, да пъхне дулото в устата си и да натисне спусъка.

Смъртта беше по-добро решение, отколкото да живее в това състояние.

Влезе в хола и започна да събира книгите. Някои имаха обложки със снимки на луната, но Зеб ги бе изрязал. Той грабна купчина книги и излезе на двора, където имаше огнище за скара. Треперейки от студ, Зеб ги хвърли в ямата и се върна да вземе още, без да смее да погледне нощното небе от страх, че огромното светило още е там.

Непреодолимото му желание да се вторачи в луната беше силно и властно, досущ потребността на наркоман от хероин, но Зеб успя да се пребори с него.

Докато пренасяше книгите в огнището, почувства, че в паметта му отново напира споменът за отдавна забравено събитие. Доминик, Джинджър, Фей, Ърни… Инстинктивно Зеб осъзна, че ще разбере причината за интереса си към луната само ако си спомни кои са онези четирима човека. Той се съсредоточи върху имената, опитвайки се да ги използва, за да се предпази от примамливите призиви на луната. Най-после изхвърли в огнището двеста-триста книги и се приготви да ги запали.

Но когато драсна клечката и се наведе, Зеб видя, че ямата е празна. Изумен и ужасен, той се вторачи в нея, сетне пусна кибрита, хукна към къщата, влезе в кухнята и видя онова, от което най-много се страхуваше. Там бяха натрупани книгите — мокри от снега и изцапани с пепел от огнището. Зеб наистина ги бе изхвърлил, но после отново го бе обзел лунатизмът и без да знае какво прави, ги бе занесъл обратно вкъщи.

Той започна да плаче, но остана непреклонен в решението, че няма да прекара остатъка от живота си в усмирителна риза. Зеб взе десетина книги и пак тръгна към огнището. Имаше чувството, че е прокълнат и се намира в ада, обречен вечно да извършва този безумен ритуал.

Зеб реши, че пак е напълнил ямата, но изведнъж осъзна, че не носи книгите към огнището, а обратно в къщата. Отново бе изпаднал в унес по луната и вместо да унищожава предметите на обсебеността си, за пореден път ги събираше.

Зеб тръгна към къщата и забеляза, че снегът блести, отразявайки светлина. Пряко волята си, той вдигна глава и погледна почти безоблачното небе.

— Луната — промълви Зебедая.

И в същия миг разбра, че с него е свършено.

За Доминик Корвези Коледа почти по нищо не се отличаваше от другите дни. Той нямаше съпруга и деца, за да я направи специална. Доминик бе израснал в домове на осиновители и нямаше роднини, с които да сподели пуйка и пай с кайма. Неколцина приятели, включително Паркър Фейн, всяка година го канеха да се присъедини към празника им, но той винаги отказваше, защото знаеше, че ще се чувства излишен. Доминик обичаше самотата и хубавите книги в дома му можеха да направят всеки ден приятен.