Дийн Кунц - Непознати

Отец Стефан Висажик, потомък на волеви и непреклонни поляци и спасител на объркани свещеници, не бе свикнал с неуспеха и не се примиряваше със загубата.

— Но след всичко, което ти казах, как е възможно още да не вярваш? — попита той.

— Съжалявам, отче — отговори Брендън Кронин. — Но не усещам Божието присъствие по-силно днес, отколкото вчера.

Двамата седяха в спалнята на втория етаж на тухлена къща на родителите на Брендън, която се намираше в ирландския квартал на име Бриджпорт, където по нареждане на отец Висажик младият свещеник прекарваше празниците. Облечен в сив панталон и бяла риза, Брендън седеше на ръба на двойното легло, застлано с овехтяла, жълта, плюшена покривка. Стефан беше нервиран от твърдоглавието му и непрекъснато крачеше напред-назад, сякаш се опитваше да се отърси от досадната болка на провала си.

— Тази вечер се запознах с един атеист, който е започнал да вярва в Бога след невероятното излекуване на Толк. Но ти оставаш равнодушен.

— Радвам се за доктор Сънфорд, но подновената му вяра не разпалва моята.

Отказът на Брендън да се изуми от неотдавна случилите се чудеса не беше единственото, което ядосваше отец Висажик. Пасивното поведение на младия свещеник също беше дразнещо. Щом не можеше да намери волята отново да повярва в Бога, Брендън би трябвало да бъде обезсърчен и отчаян от липсата на вяра. Но Кронин изглеждаше необезпокоен от окаяното си духовно състояние, което беше съвсем различно от начина му на мислене, когато отец Висажик го бе видял последния път. Брендън се бе променил драстично. Неизвестно защо, го бе обзело пълно спокойствие и бе станал абсолютно невъзмутим.

— Ти излекува Емелийн Холбърг и Уинтън Толк, Брендън — настоя Стефан. — Направи го със силата на онези белези, подобни на раните на Исус, изпратени ти като знак от Господ.

Брендън погледна дланите си, на които сега нямаше нищо.

— Вярвам, че по някакъв начин съм излекувал Емелийн и Уинтън. Но не с Божията помощ.

— Но кой друг освен Господ би ти дал такива способности?

— Нямам представа. Бих искал да знам. Но не беше Господ. Не почувствах Божието присъствие, отче.

— Мили Боже, но колко силно очакваш да бъде присъствието Му? Мислиш ли, че ще те удари по главата с жезъла Си и ще ти се представи?

Младият свещеник се усмихна и сви рамене.

— Знам, че тези изумителни събития нямат друго обяснение освен религиозното. Но имам силното чувство, че не Господ, а някой друг стои зад тях.

— Кой?

— Не знам. Нещо съдбовно, чудесно и прекрасно… Но не и Господ. Ти каза, че кръговете били белези, подобни на раните на Исус. Но ако беше така, защо нямаха очертанията на нещо от религиозно значение? Защо кръгове? Това не прилича на послание от Бога.

Когато започна нестандартния курс на психологична терапия в детската болница „Сейнт Джоузеф“, младият свещеник беше толкова обезпокоен от загубата на вярата си, че бързо отслабна. Но сега бе престанал да губи от теглото си. Той беше петнайсет килограма по-лек от обикновено, но вече не изглеждаше блед и изнурен, какъвто беше след шокиращия си изблик на гняв по време на богослужението на първи декември. Въпреки духовното падение кожата му блестеше, а светлината в очите му беше почти… божествена.

— Чувстваш се великолепно, нали? — попита Стефан.

— Да, макар че още не съм сигурен защо.

— Душата ти вече не е неспокойна.

— Не.

— Макар че още не си намерил пътя към Бога.

— Да, може би това има нещо общо със съня, който ми се яви снощи.

— Пак ли черни ръкавици?

— Не. Не съм ги сънувал от известно време. Снощи сънувах, че вървя сред чиста златиста светлина — толкова ярка и красива, че не виждах нищо около мен, но в същото време очите не ме заболяха. — В гласа на Брендън прозвуча странна нотка — вероятно благоговение. — Вървях ли, вървях, без да знам къде се намирам, нито къде отивам, но имах чувството, че се приближавам до някакъв предмет или място от изключително важно значение и неописуема красота, което сякаш ме зовеше. Не чувах звук, а усещах само вибрации, които отекваха в мен. Сърцето ми биеше като обезумяло и малко се страхувах. Но страхът съвсем не беше неприятен. Вървях сред светлината към нещо великолепно. Не го виждах, но знаех, че е там.

Привлечен от гласа на Брендън, сякаш като от магнит, отец Висажик се приближи до леглото и седна на ръба.

— Но това е религиозно видение. Господ е дошъл в съня ти и те е призовал. Той те вика да възвърнеш вярата си и отново да започнеш да изпълняваш свещеническите си задължения.