Дийн Кунц - Непознати

— Направили? Какви ги говориш?

Доминик нервно въртеше между пръстите си чашата с коктейла.

— Не знам. Но онзи кореспондент… очевидно иска да разбера, че проблемът ми не е психически, а в него се крие нещо повече. Мисля, че може би онзи човек иска да ми помогне да разбера истината.

— Тогава защо не ти се обади и не ти я каже?

— Предполагам, че не желае да рискува. Този човек сигурно е замесен в някаква конспирация, но част от групата не иска истината да излезе наяве. Ако се свърже открито с мен, другите ще разберат и той здравата ще загази.

Паркър прокара няколко пъти пръсти през косата си, като я разроши, сякаш това му помагаше да мисли по-задълбочено.

— Говориш така, сякаш те преследва някаква всезнаеща и всемогъща организация. Светата инквизиция, розенкройцерите, ЦРУ и масоните — всички взети заедно! Наистина ли мислиш, че са ти промили мозъка?

— Може и така да се нарече. Смятам, че не съм забравил травмиращия епизод без чужда помощ. Онова, което съм видял или преживял, явно е било толкова потресаващо, че още безпокои подсъзнанието ми и се опитва да достигне до мен чрез сомнамбулизма или написаното от мен на компютъра. Случилото се е било толкова изумително, че дори промиването на мозъка ми не е успяло да го заличи от паметта ми и някой от конспираторите рискува живота си, изпращайки ми загадъчни послания.

Паркър прочете бележките още веднъж, върна ги на Доминик и изпи коктейла си.

— По дяволите. Мисля, че имаш право и това ме разстройва. Не искам да го повярвам. Звучи ми така, сякаш творческото ти въображение се е развихрило и се опитваш да измислиш сюжет за нов роман — нещо по-колоритно от онова, което обикновено пишеш. Но колкото и налудничаво да звучи цялата история, друг отговор не ми идва наум.

Доминик осъзна, че е стиснал силно чашата си и има опасност да я строши. Той я сложи на масичката и избърса ръце в панталона си.

— И на мен. Нищо друго не може да обясни сомнамбулизма, промяната в мен, докато пътувах между Портланд и Маунтинвю и двете бележки.

— Какво ли е станало? — попита Паркър. — Изражението му беше загрижено. — На какво попадна, докато пътуваше там?

— Нямам представа.

— Не си ли мислил, че може да е нещо много лошо и опасно и е по-добре да не го знаеш?

Доминик кимна.

— Но ако не науча истината, няма да мога да се отърва от сомнамбулизма. Насън бягам от спомена за случилото се с мен там, по пътя, по миналото лято и за да спра да бягам, трябва да разбера какво е било. Защото в противен случай ще се побъркам. Това също може би звучи малко мелодраматично, но е вярно. Ако не науча истината, онова, от което се страхувам насън, ще започне да ме обсебва и когато съм буден и тогава няма да имам миг покой. И накрая единственият изход ще бъде да пъхна дулото на пистолета в устата си и да натисна спусъка.

— Мили Боже!

— Говоря сериозно.

— Знам, знам. Господ да ти е на помощ, приятелю мой.

Облакът, който закри луната, спаси Зебедая Ломак, преди обсебеността да го завладее напълно. Той изведнъж осъзна, че е излязъл без палто в мразовитата декемврийска нощ и се е вторачил в небето, хипнотизиран от лунните лъчи. Ако облакът не бе нарушил унеса му, Зеб вероятно щеше да стои там, докато обектът на странния му интерес се скриеше зад хоризонта. И после, отново изпаднал в лунатизъм, щеше да се прибере в една от стаите си, облепена със снимки на луната, и да лежи там, изпаднал в транс, докато умре от глад.

Зеб изпита неимоверно облекчение, нададе окаян вик и хукна към къщата. Подхлъзна се и падна в снега, но веднага стана, отчаяно търсейки безопасността на дома си, където ликът на луната не можеше да му въздейства. Но, разбира се, помещенията в къщата също не бяха безопасни. Макар че затвори очи и започна да къса снимките на луната, Зеб отново се предаде на манията си. Той не виждаше изображенията на луната, но ги усещаше. Зеб чувстваше бледата й светлина на лицето си и закръглеността й в ръцете си. Това беше налудничаво, защото снимките не излъчваха светлина, нито топлина и не бяха релефни. Отвори очи и мигновено бе запленен от познатото до болка небесно тяло.

„Също като баща ми. Психично болен. В клиника до края на живота.“

Досущ далечна мълния, тази мисъл пробягна в бързо замъгляващото се съзнание на Зебедая Ломак. Това го стресна и му позволи да се съвземе достатъчно дълго, за да се втурне към масата в кухнята, където чакаше заредената пушка.