Дийн Кунц - Непознати

— Луната! — изстена Доминик и осъзна, че е коленичил в снега, а Джинджър се е навела над него и го държи за раменете.

— Доминик? Добре ли си?

— Спомних си… нещо… Луната… Но не достатъчно.

Джак бе прерязал пролука в оградата и угаси ацетиленовата горелка. Мракът ги обви като криле на огромен прилеп.

— Хайде — каза Джак. — Да тръгваме. Бързо.

— Можеш ли да вървиш? — попита Джинджър.

— Да — отговори Доминик, макар че нещо бе стегнало като обръч гърдите му. — Но изведнъж… се уплаших.

— Всички се страхуваме.

— Нямам предвид, че може да ме хванат. Не. Страхувам се от нещо друго, което бях на път да си спомня… Божичко, треперя като лист.

Брендън ахна от изумление, когато полковник Фолкърк заповяда на един от хората си да открие огън по приближаващия се джип. Този откачен тип нямаше представа кой може да е в превозното средство. Военният, който получи заповедта, явно си помисли същото, защото не вдигна веднага оръжието. Но Фолкърк тръгна заплашително към него и изкрещя:

— Казах ти да откриеш огън, ефрейтор! Това е неотложен въпрос на националната сигурност. Онзи, който е в джипа, не е приятел на страната ни. Мислиш ли, че невинни цивилни лица ще се движат в планината в такава виелица? Стреляй! Убий ги!

Този път ефрейторът се подчини и в нощта отекна автоматичен откос. Фаровете на джипа угаснаха. Смъртоносният поток от куршуми проби металната обшивка и се заби в по-плътни прегради. Предното стъкло се строши на хиляди парченца. Джипът изведнъж набра скорост и се устреми към военните, после кривна наляво, блъсна се в една-две неравности и едва не се преобърна, но накрая спря на десетина метра от тях.

Преди пет минути, когато Нед премина хълма и излезе на Виста Вали Роуд само за да попадне на полковника и хората му, мигновено стана ясно, че пушките и пистолетите няма да им помогнат. Фолкърк бе придружен от много военни, всички въоръжени до зъби. Съпротивата би била чисто безумие.

Брендън се отчая, защото не използва необикновената си дарба, за да направи възможно бягството им. Той се чувстваше задължен да приложи телекинетичните си способности. Ако се съсредоточеше, вероятно щеше да направи така, че оръжията да излетят от ръцете на военните. Брендън усещаше, че силата е в него, но не знаеше как да я използва ефективно. Той не бе забравил как експериментът в грила се изплъзна от контрол. Тогава им провървя, че никой не пострада от падащите солници, пиперници и столове. Ако използваше таланта си, за да изтръгне оръжията от военните, Брендън можеше да не успее да обезоръжи всички едновременно и някои от тях щяха да открият огън при самоотбрана. Или картечните пистолети щяха да започнат да се въртят във въздуха, стреляйки напосоки, докато пълнителите им свършеха, и да обсипят с куршуми всички. Разбира се, Брендън щеше да излекува ранените. Но ако го раняха смъртоносно? Щеше ли да съумее да възвърне живота си? Пък и не беше сигурен дали ще може да възкреси и другите. Не беше хубаво да си надарен със силата на бог, ако заедно с благословията не си получил ясни инструкции.

Брендън гледаше надупчения от куршуми джип и отчаянието му нарастваше. Пътниците сигурно бяха ранени. Той можеше да им помогне. И беше длъжен да го направи. Не само като свещеник, но и като човешко същество. Брендън разбута групата командоси, чието внимание беше насочено към драмата пред очите им, и хукна към джипа.

Зад него се разнесоха викове. Фолкърк заповяда на хората си да го застрелят.

Но Брендън продължи да тича, като се подхлъзваше, падаше и отново ставаше.

Никой не стреля, но той чу стъпки зад себе си.

Брендън отвори вратата, която се намираше най-близо до него. На нея се бе облегнал як и набит мъж на петдесетина години, който се свлече в ръцете му. Брендън видя кръв, но не много. Непознатият беше в съзнание, макар че всеки момент можеше да припадне. Очите му бяха разфокусирани. Брендън го измъкна от джипа и внимателно го сложи да легне на снега.

Един от военните сложи ръка на рамото му и Брендън се обърна към него и гневно изкрещя в лицето му:

— Махни се от мен, скапано копеле! Аз ще го излекувам!

После Брендън произнесе такава злобна и мръсна псувня, че се стъписа, като я чу от устата си. Не знаеше, че може да говори така. Ефрейторът се ядоса и замахна с картечния пистолет, за да го удари с приклада в лицето.

— Чакай! — извика полковник Фолкърк и сграбчи ръката му, после се обърна към младия свещеник и го изгледа студено. — Давай. Искам да видя как ще се разобличиш пред очите ми.