Дийн Кунц - Непознати

Трето, Лийланд Фолкърк страдаше от лека, но упорита клаустрофобия, която беше най-силна в подземия. Този страх вероятно бе възникнал в детството, в резултат на безмилостните твърдения на родителите му, че един ден Лийланд ще гори в ада.

Фолкърк се чувстваше зле под земята и явно затова подозираше всички в Тъндър Хил.

Четвърто и най-лошото, полковникът беше мазохист. Той се подлагаше на експерименти за физическа издръжливост на болката, като се преструваше, че тези изпитания са необходими, за да поддържа високо ниво на годност и отлични рефлекси, изискващи се от всеки член на ОСРВК. Но мръсната му малка тайна беше, че Фолкърк изпитва удоволствие от страданието.

Майлс Бенел беше по-обезпокоен от този аспект в характера на полковника, отколкото от всичко останало в психологичния портрет. Фолкърк обичаше болката и нямаше нищо против да се измъчва заедно с всички в Тъндър Хил, ако решеше, че страданията са необходими, за да пречистят света. Фолкърк може би дори изпитваше удоволствие от перспективата да умре.

Майлс Бенел седеше в мрака и се тревожеше. Мислите му бяха нерадостни.

Но дори смъртта не го плашеше толкова много, колкото опасенията, че докато убива всички в Тъндър Хил, Фолкърк ще унищожи и самия проект. Направеше ли го, полковникът щеше да лиши човечеството от най-голямата новина в историята и вероятно от единствения шанс за мир, безсмъртие, благополучие и превъзходство.

Лийланд Фолкърк стоеше в кухнята на семейство Блок и гледаше албума на масата. Отвори го и видя снимки и рисунки на луната, всички оцветени в червено.

Шестима командоси от ОСРВК претърсваха мотела и двора.

Дишайки дълбоко, за да освободи част от напрежението, Лийланд разгледа странната колекция на детето. Той беше спокоен и се владееше, независимо от поредицата провали. Фолкърк се гордееше с контрола си. Нищо не беше в състояние да го изкара от равновесие.

По стълбите отекнаха забързаните, тежки стъпки на лейтенант Хорнър, който след миг влезе в кухнята.

— Сър, проверихме всички стаи в мотела. Тук няма никой. Излезли са през задната врата. В снега има следи от гуми от две превозни средства. Не може да са отишли далеч в тази буря.

— Изпрати ли хора да ги проследят?

— Не. Но са готови да тръгнат. Не се тревожи. Ще ги хванем.

— Разбира се. Сигурен съм. — Лийланд се контролираше отлично и демонстрираше пред адютанта си непоколебимо чувство за контрол. — Щом изпратиш хората си, ще се срещнем долу, за да разгледаме картата на окръга. Те трябва да излязат на главен път някъде. Ще предвидим следващия им ход и ще ги чакаме.

— Слушам, сър.

Лейтенантът излезе, а Фолкърк спокойно продължи да прелиства рисунките. Червени луни.

Взе албума и го хвърли. Тетрадката се блъсна в бюфета и рикошира в хладилника. На пода се разпиляха десетина тъмночервени луни. Фолкърк видя керамична чаша с усмихнат мечок, който се потупва по корема, грабна я и също я запокити на пода. Чашата се пръсна на стотици парченца. Сетне Лийланд събори радиото. Захарницата. Брашното. И машината за кафе.

Той застана за миг неподвижно, дишайки дълбоко и равномерно. После се обърна, спокойно излезе от кухнята, слезе по стълбите и отиде в рецепцията да обсъди положението с лейтенант Хорнър.

— Луната! — извика Марси. — Мамо, погледни! Луната! Защо, мамо, защо? Виж луната!

Стреснат от писъците й, Нед удари спирачки.

Марси отново извика, отскубна се от прегръдките на майка си и запълзя върху Ърни с намерението да избяга от онова, което бе видяла в спомените си. Момиченцето очевидно не съзнаваше, че е в джипа, а се бе пренесло на друго, странно място.

Ърни я притисна до гърдите си и започна да я успокоява.

Ужасът на Марси постепенно намаля. Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Детето спря да пищи, но тихо и уплашено повтаряше:

— Луната, луната, луната… Не й позволявайте да ме вземе.

— Успокой се, миличка — каза Ърни, галейки косите й. — Ти си в безопасност. Няма да те дам на никого.

— Тя си спомни нещо — рече Брендън.

Нед отново подкара джипа.

— Какво видя, детето ми? — попита Джорджа.

Марси отново бе изпаднала в транс и не чуваше какво й говорят. Но след малко, без да пророни дума, прегърна Ърни и се притисна до него. Детето още беше вглъбено в себе си и обсебено от спомена, но явно вече се чувстваше в безопасност в мечешката прегръдка на Ърни.

След месеци на страх от всяка сянка и отчаяно очакване на нощта, той се почувства неописуемо добре и изпита удоволствие, че някой се нуждае от силата му. Докато притискаше Марси до гърдите си, шепнеше и гальовно милваше гъстите й, черни коси, Ърни забрави факта, че навън се спуска мрак.