Дийн Кунц - Непознати

Джорджа също вървеше с тях и макар да не задаваше въпроси, го разсейваше много повече от дъщеря си. Тя беше поразително красива жена, но по-важното беше, че Джак я харесваше като човек. Струваше му се, че и тя го харесва. Е, сигурно той не я привличаше като мъж. Какво би намерила една жена в него? Джак беше престъпник и не беше красавец, да не говорим за кривогледото му око. Но поне можеше да бъдат приятели и това беше хубаво.

Той най-после съзря онова, което търсеше — точки на телесна топлина в студените, безплодни равнини. Дигиталният сензор отчете два източника на топлина, намиращи се на около шейсет и пет метра южно от мотела. Тази информация бе последвана от цифри, показващи размера на източниците и Джак разбра, че това са двама човека. Той изключи функцията за анализиране на топлината, използвайки уреда като обикновен телескоп, огледа района, забеляза двама души в камуфлажно облекло и каза:

— Бинго.

Джорджа не го попита какво е видял, защото бе научила добре урока, който Джак им бе предал предишната вечер — всичко, казано в апартамента, отива право в електронните подслушватели на врага.

Двамата наблюдатели лежаха на земята. Единият имаше бинокъл, но в момента не го използваше, затова не знаеше, че Джак го гледа.

Той се премести до прозорците в източната страна и огледа района, но не видя никого. Наблюдаваха ги само от юг, защото оттам се виждаше предната част на мотела и единственият път, водещ към него.

Противниците подценяваха Джак. Те знаеха биографията му и бяха наясно, че го бива, но не съзнаваха колко е добър.

В един и четирийсет започнаха да падат първите снежинки.

В два часа Доминик и Ърни се върнаха от разузнаването на периметъра на военния склад в Тъндър Хил.

— Виж какво, Ърни — рече Джак. — Когато виелицата се разбушува, някои от шофьорите по магистралата може да видят колите отпред и да потърсят подслон, макар да сме угасили знака и лампите. По-добре да преместим превозните средства отзад.

Всъщност Джак бе убеден, че врагът ги подслушва и искаше да скрият колите от погледа на наблюдателите. И по-късно, когато започнеше снежната буря, всички от мотела щяха тайно да се измъкнат през задната врата и да поемат на път с джипа и пикапа.

Ърни разбра целта му и двамата с Доминик отново излязоха, за да преместят отзад превозните средства.

Нед и Санди бяха направили сандвичи за вечеря.

Сега само оставаше да чакат Фей и Джинджър.

Снегът се засили. Дневната светлина помръкна. В два и четирийсет видимостта намаля на около петдесет метра. Наблюдателите в камуфлажно облекло вероятно прибираха екипировката си и се преместваха по-близо до мотела.

Джак все по-често поглеждаше часовника си, защото знаеше, че времето лети.

Лейтенант Хорнър поправяше умишлено повредения детектор на лъжата, а Фолкърк хокаше шефа на охраната и помощника му, майор Фугата и лейтенант Хелмс, уведомявайки ги, че са в списъка на вероятните предатели. Лийланд си създаде двама врагове, но това нямаше значение. Той не искаше да го харесват, а да го уважават и да се страхуват от него.

Фолкърк още не беше свършил да се кара на Фугата и Хелмс, когато пристигна генерал Алварадо. Той беше дебел шопар с голям търбух, пръсти като кренвирши и увиснала брадичка. Алварадо нахлу гневно в кабинета на охраната. Лицето му беше зачервено, защото току-що бе чул лошата новина от доктор Майлс Бенел.

— Вярно ли е, полковник Фолкърк? Наистина ли сте поели контрола върху „Бдителност“ и сте направили затворници тук?

Строго, но с тон, който не можеше да се изтълкува като неуважение, Лийланд го информира, че е упълномощен да задейства секретната програма в компютъра на охраната и да я активира по своя преценка. Алварадо поиска да знае кой го е упълномощил за това.

— Генерал Максуел Риденауър, началникът на генералния щаб на армията — отговори Фолкърк.

Алварадо отлично знаеше кой е Риденауър, но не повярва, че наставникът на полковника по този въпрос е самият началник на генералния щаб на армията.

— Защо не му се обадите и не го попитате? — предложи Лийланд, извади от портфейла си визитна картичка и я даде на Алварадо. — Това е номерът на генерал Риденауър.

— Имам номера му — презрително каза Алварадо.

— Това не е служебният, а домашният му номер, който не е вписан в указателя. Ако не е в щаба, той би искал да му се обадите вкъщи. В края на краищата въпросът е адски сериозен, сър.

Лицето на Алварадо стана аленочервено. Грабна визитката между палеца и показалеца си, сякаш беше нещо гадно, излезе и се върна след петнайсет минути. Вече не беше зачервен, а пребледнял.