Дийн Кунц - Непознати

Докато се хранеха, Джак разглеждаше четирите пистолета, които бяха сложени на масата до чинията му. Два от тях бяха на Ърни, а другите — на Джак. Никой не каза нищо за тях, защото всички знаеха, че в момента врагът може би ги подслушва.

Оръжията изнервяха Брендън. Вероятно защото знаеше, че до края на деня може да се наложи да ги използват.

Характерният оптимизъм го бе напуснал, предимно защото през нощта не бе сънувал нищо. От няколко седмици Брендън за пръв път спа непробудно, но за него това не беше подобрение. За разлика от другите, той сънуваше хубави сънища и този факт му вдъхваше надежда. Но тази нощ не сънува нищо и беше нервен.

— Мислех, че ще вали сняг — каза Брендън.

— Скоро ще завали — отговори Джак.

Небето приличаше на огромна плоча от тъмносив гранит.

Нед и Санди Сарвър бяха отишли в Елко и след като се срещнаха с Джак, Джорджа и Брендън, обикаляха града до седем и половина сутринта. Върнаха се в мотела в осем, закусиха набързо и легнаха да поспят, преди да се заловят със задачите за деня.

Нед се събуди след два часа, но не стана от леглото, а се загледа в Санди. Любовта му към нея беше като дълбока и спокойна, голяма река, която можеше да ги отнесе към по-хубави места и времена отвъд тревогите на този свят.

Понякога Нед се безпокоеше, че никога няма да намери думи да изрази чувствата си към нея. Когато се опиташе да го направи, той или започваше да пелтечи, или се чуваше да произнася безнадеждно несвързани изречения. Нед умееше да поправя всичко и да лекува човешки души, но би заменил таланта си със способността да измисли едно безупречно изречение, с което да изрази чувствата си към Санди.

Докато я наблюдаваше, осъзна, че тя вече се е събудила, и попита:

— Правиш се на заспала, а?

Санди отвори очи и се усмихна.

— Както ме гледаше, се уплаших, че ще ме изядеш, затова се престорих на заспала.

— Да, наистина изглеждаш много апетитна.

Тя отметна завивките и протегна ръце към него. Двамата скоро се унесоха в познатия плавен ритъм на любенето, на който бяха станали толкова чувствено вещи през последната година на сексуалното пробуждане на Санди.

После легнаха един до друг и се хванаха за ръце.

— О, Нед, сигурно съм най-щастливата жена на света. Откакто те срещнах, ти непрекъснато ме закриляш и правиш всичко за мен. Всъщност съм толкова обезумяла от щастие, че ако Господ реши да умра в този миг, не бих възразила.

— Не говори така — сгълча я той, надигна се на лакът и се наведе над нея. — Тези приказки не ми харесват. Карат ме да се чувствам… суеверен. В каквато каша сме се забъркали, твърде възможно е някой от нас да умре. Затова, не искам да предизвикваш съдбата.

— Нед, но ти изобщо не си суеверен.

— Да, но този път не е така. Не искам да говориш, че нямаш нищо против да умреш. Разбра ли? Дори не си го помисляй.

Той я прегърна и я притисна до себе си, изпитвайки желание да усети пулса на живот в нея, и след миг сърцата им започнаха да бият в синхрон.

Паркър Фейн търсеше в къщата на семейство Салко две неща, с които би изпълнил задължението си към Доминик. Първо, той се надяваше да намери доказателство, че те наистина са заминали за Напа и Сонома — брошура или тефтерче с адреса и телефонния номер на хотела, в който са отседнали. Но Паркър очакваше по-скоро да види второто — преобърнати мебели, петна от кръв или друго свидетелство, че Салко са били отвлечени.

Разбира се, Доминик го бе помолил само да отиде там и да разговаря с тях. Той щеше да се притесни, ако разбереше, че Паркър е прибягнал до тези незаконни мерки, когато не е намерил семейство Салко. Но Фейн никога не вършеше нищо наполовина и дори се забавляваше, макар че сърцето му биеше като обезумяло и в гърлото му бе заседнала буца.

След хола имаше библиотека, а по-нататък — малка стая с пиано, музикални стативи, столчета, две калъфки за кларинети и реквизит за балет. Близначките очевидно обичаха музиката и танците.

Паркър не забеляза нищо нередно на първия етаж, затова бавно изкачи стълбите и спря на площадката.

Тишина.

Ръцете му станаха лепкави от потта.

Той не разбираше защо бе свил пръсти в юмруци. Може би инстинктивно. Вероятно трябваше да обърне внимание на по-примитивните си възприятия. Но ако някой бе искал да му устрои засада, на първия етаж имаше много места, идеални за целта, но стаите там бяха необитаеми.

Паркър продължи да върви нагоре и когато стигна до коридора, най-после чу нещо — пиукане, което се разнасяше от всички стаи. За миг помисли, че в края на краищата алармената система се е включила, но звукът трябваше да бъде много по-силен. Пиукането беше тихо и ритмично.