Дийн Кунц - Непознати

Фейн намери електрическия ключ и запали лампите в коридора, после отново застана неподвижно и се ослуша, но не чу нищо друго, освен странното пиукане. Звукът беше познат, но той не можеше да си спомни къде го е чувал.

Любопитството надделя над страха. Тази характерна черта беше същината на творчеството и ако не я притежаваше, Паркър никога нямаше да стане добър художник. Той се огледа и предпазливо тръгна надясно към единия от източниците на пиукането.

В дъното на коридора се чуха две различни по ритъм пиукания, разнасящи се от тъмна стая. Вратата беше открехната. Паркър я отвори. Нищо не връхлетя върху него от мрака. Пиукането се усили. Той видя, че през завесите на прозореца на отсрещната стена се процежда бледосива светлина. Освен това в ъгъла от страната на вратата имаше два източника на странна, мека, зелена светлина.

Паркър се промъкна напред, запали лампата и видя близначките Салко. За миг му се стори, че са мъртви. Те лежаха по гръб на голямото легло, без да помръдват. Очите им бяха отворени, а завивките — дръпнати до брадичките им. Сетне Паркър осъзна, че пиукането идва от мониторите на енцефалографа и електрокардиографа, с които бяха свързани двете момичета, видя системите за интравенозно поддържане на живота и иглите, забити в ръцете им, и разбра, че не са умрели, а са в процес на промиване на мозъците.

Но кои бяха похитителите и инквизиторите им? Толкова ли бяха сигурни в ефективността на психотропните вещества и другите си методи, че бяха оставили близначките сами и бяха отишли да ядат хамбургери и пържени картофи в „Макдоналдс“? Нямаше ли опасност някой от семейство Салко да се свести, да скъса тръбичките на системата за интравенозно поддържане на живота, да стане и да избяга?

Паркър се приближи до едното момиче и погледна безизразните й очи. Тя не го виждаше. Той размаха ръка, но момичето не реагира.

Фейн забеляза, че на главите им има слушалки, свързани с касетофон, сложен на възглавницата. Наведе се, вдигна едната слушалка и чу тих, мелодичен и много успокояващ женски глас:

В понеделник сутринта спах до късно. Хотелът е чудесен за спане, защото персоналът е много тих и проявява уважение към гостите. Не е като в другите хотели, където прислужниците вдигат шум в коридорите, веднага щом слънцето изгрее. Лозята са прекрасни! Бих искала да живея тук. След като най-после станахме, двете с Криси дълго се разхождахме в околността. Надявахме се да срещнем хубави момчета, но не ни провървя…

Хипнотичният ритъм на женския глас уплаши Паркър.

Очевидно някои от членовете на семейство Салко си бяха спомнили какво са преживели в мотел „Спокойствие“ по миналото лято. Ето защо онези спомени трябваше отново да бъдат потиснати. И за да се покрие периодът от време на сегашното промиване на мозъците им, трябваше да бъдат имплантирани нови фалшиви спомени — процес, включващ непрекъснато повторение на записа, който несъмнено съдържаше слухови послания към подсъзнанието.

В събота и неделя Доминик бе обяснил по телефона някои от тези неща на Паркър. Но художникът проумя жестокостта на конспирацията, едва когато чу омайващия, коварен шепот в ухото на момичето.

Паркър заобиколи леглото и се вторачи в другата близначка. Очите й гледаха безизразно, а клепачите мигаха рязко и бързо. Запита се дали няма да им причини физическо или психично увреждане, ако изтръгне от ръцете им иглите на системата за интравенозно поддържане на живота и жичките на другите уреди и ги изведе от къщата, преди да се върнат похитителите им. Или беше по-добре да намери телефон и да извика полицията…

Паркър не разбра откога го наблюдават, но изведнъж осъзна, че не е сам в стаята с близначките. Той подскочи като ужилен и хукна към вратата, през която бяха влезли двама мъже. Те бяха в черни панталони, бели ризи с навити ръкави, с разкопчани яки и вратовръзки с разхлабени възли и кривнати на една страна. На прага застана трети мъж — в костюм и с очила. Сигурно бяха правителствени агенти, защото никой друг не би си направил труда да си облече официални дрехи, докато се занимава с дейност от такова съмнително естество.

— Ти пък кой си, по дяволите? — попита единият.

Паркър не се опита да ги заблуди, не заяви глупаво правата си на гражданин на Съединените щати и не пророни дума. Хукна към завесите, надявайки се, че ще го предпазят от сериозни наранявания и ще избяга, преди мъжете да разберат какво става. Те ахнаха от изненада, защото очевидно мислеха, че са го хванали натясно. Паркър мина през завесите с неудържимата мощ на локомотив.