Дийн Кунц - Непознати

— Следващия път ще бъде по-добре.

— Той ще започне да мисли другояче, Джинджър — каза Брендън. — Дай му време. Аз съм сигурен, че ще опитам отново. След няколко дни, когато съм имал време да обмисля нещата. Ще отида някъде на открито, далеч от хората, където никой освен мен няма да бъде наранен, и ще опитам отново. Мисля, че ще бъде трудно да контролирам… енергията. Ще ми бъде необходимо много време, вероятно години. Но аз ще я изучавам и ще практикувам. Смятам, че Доминик ще направи същото. Той ще осъзнае това, след като размисли няколко минути.

Доминик поклати глава.

— Не. Не искам да бъда различен от другите хора.

— Но ти вече си различен — каза Брендън.

— Това е адски фаталистично.

Кронин се усмихна.

— Макар че временно съм загубил вярата си в Бога, аз още съм свещеник и вярвам в предопределението и съдбата. Но ние, свещениците, сме умни, затова може и да сме фаталисти и в същото време да вярваме в свободната воля. И двете са част от вярата.

За Брендън психическият ефект от случилото се беше съвсем различен от страха, който бе обзел Доминик. Докато говореше, свещеникът се повдигаше на пръсти и беше толкова развълнуван и възторжен, че сякаш всеки миг щеше да полети.

Доминик не разбираше приповдигнатото му настроение и реши да смени темата на разговора.

— Е, Джинджър, доказахме половината от налудничавата ти теория, но поне отхвърлихме другата половина.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато отново видях червените кръгове на дланите ми, реших, че паранормалната ми способност не е страничен ефект от странна вирусна инфекция. Осъзнах, че източникът й е нещо друго, още по-необикновено, но нямам представа какво.

— Така ли реши или си сигурен? — попита Джинджър.

— Сигурен съм. Дълбоко в душата си го знам.

— Аз също — щастливо заяви Брендън. — Ти имаше право, Джинджър, когато предположи, че Доминик и аз притежаваме тази дарба. И силата е в мен от онази юлска нощ по миналото лято. Но не беше права за начина, по който сме придобили този дар. И аз имам чувството, че биологичната зараза не е обяснението. Нямам представа какъв е отговорът, но можем да отхвърлим тази част от теорията ти.

Едва тогава Доминик разбра защо Брендън е в приповдигнато настроение, въпреки потресаващото представление, в което двамата току-що бяха участвали. Макар да отричаше Божията намеса, дълбоко в душата си свещеникът бе съхранил надеждата, че чудодейното излекуване на момиченцето и полицая и призрачната светлина имат божествен произход. Брендън беше потиснат от недопустимата светска мисъл, че този дар може да не му е даден от Бога, а да е страничен ефект от някаква необикновена зараза, създаден от човешка ръка вирус. И сега свещеникът с облекчение отхвърли тази вероятност. Въодушевлението и доброто му настроение произлизаха от факта, че поне за него Божията намеса е приемливо, макар и малко вероятно обяснение.

Доминик искаше също да намери смелост и сила в мисълта, че неприятностите им са част от Божия замисъл. Но в момента вярваше единствено в опасността и смъртта. Промените от по миналото лято насам бяха незначителни и смешни в сравнение с промените, които започваха да стават тази вечер, след откритието на нежеланата дарба. Доминик имаше чувството, че силата е жива в него и е нещо като паразит, който с течение на времето ще погълне всичко и след като приеме самоличността му, ще се разхожда по света в тялото му, маскиран като човешко същество.

Не, тази мисъл беше безумна.

Но въпреки това той беше разтревожен и уплашен.

Доминик огледа хората около себе си. Някои го погледнаха в очите и после бързо се извърнаха, все едно той беше опасен човек. Други — най-вече Джак Туист, Ърни и Джорджа — посрещнаха смело погледа му, но не можаха да прикрият безпокойството и дори страха, с който го гледаха сега. Само Джинджър и Брендън не бяха променили отношението си към него.

— Е, да си лягаме — наруши мълчанието Джак. — Утре имаме много работа.

— Утре ще разгадаем още мистерии — каза Джинджър. — Бележим напредък всеки ден.

— Утре ще бъде ден на велико прозрение — заяви Брендън. — Чувствам го.

„Утре може всички да сме мъртви — помисли Доминик. — Или да ни се иска да сме мъртви.“

Полковник Лийланд Фолкърк още бе измъчван от непоносимо главоболие. С помощта на новооткрития си талант за самоанализ, придобит постепенно след емоционалното и интелектуалното му въвличане в потресаващите събития по миналото лято, той, от една страна, се радваше, че аспиринът не му е оказал въздействие. Фолкърк заякваше и укрепваше от главоболието като от всяка друга болка и извличаше перверзна сила и енергия от безмилостното пулсиране в челото и слепоочията си.