Дийн Кунц - Непознати

Стефан влезе в апартамента и видя бежово канапе, опръскано с кръв. На светложълтата стена бе описана дъга от капки кръв. Там явно някой бе прострелян с куршуми голям калибър, които бяха минали през тялото му. В мазилката зееха четири дупки от куршуми. Абажурът на лампата, масичката за кафе, лавицата с книги и част от килима също бяха изпръскани с кръв.

Холът и кухнята бяха пълни с детективи, униформени полицаи и лаборанти. Държанието им озадачи отец Висажик. Те очевидно си бяха свършили работата, но никой не си тръгваше. Служителите на реда стояха на групи по двама-трима и тихо разговаряха, сякаш бяха на погребение или в църква.

Работеше само един детектив. Той седеше до масата, задаваше въпроси на жена от латиноамерикански произход с лице на Мадона и записваше отговорите й в тефтерче. Стефан чу, че детективът я нарече госпожа Мендоса. Тя се опитваше да сътрудничи, но беше разсеяна и често поглеждаше към мъж на нейните години, вероятно съпругът й, който държеше дете в ръцете си и крачеше напред-назад. Детето беше симпатично момченце на около шест години. Господин Мендоса непрекъснато му говореше и милваше гъстите му коси. Този човек очевидно едва не бе загубил сина си в инцидента в апартамента и искаше да го притиска в прегръдките си, за да се увери, че най-лошото всъщност не се е случило.

Един от полицаите забеляза Стефан и попита:

— Отец Висажик?

Гласът му беше тих, но при споменаването на името на Стефан, всички млъкнаха. Отец Висажик не си спомняше да е виждал изражения като тези, които се появиха на лицата на присъстващите. Сякаш всички го очакваха да каже едно-единствено изречение, което ще хвърли светлина върху загадката на битието и кратко и ясно ще обясни смисъла на живота.

„Какво става тук, за Бога?“ — неспокойно се запита Стефан.

— Насам, отче — каза полицаят.

Отец Висажик махна ръкавиците си и го последва. Останалите се дръпнаха, за да им сторят път. Двамата влязоха в безупречно чиста спалня, където седеше Уинтън Толк.

— Отец Висажик е тук — рече придружителят на Стефан и излезе.

Толк бе сложил лакти на коленете си и бе закрил с ръце лицето си и не вдигна глава.

Полицаят до него стана и се представи като Пол Армс, партньорът на Толк.

— Мисля, че е по-добре да го чуете от Уинтън — каза Армс. — Ще ви оставя насаме.

Той излезе и затвори вратата.

Отец Висажик придърпа стол и седна срещу Толк, за да го гледа в очите.

— Какво се е случило, Уинтън?

Толк вдигна глава и Стефан се изуми, като видя изражението му. Пасторът мислеше, че полицаят е разстроен от случилото се в хола. Но лицето му показа, че Уинтън е въодушевен и изпълнен с вълнение, което едва сдържа. В същото време, изглежда, изпитваше страх и беше силно обезпокоен от нещо, което не му позволяваше да се отдаде изцяло на емоциите си.

— Какъв е Брендън Кронин, отче? — Гласът на Толк трепереше като на човек, който преживява или голяма радост, или ужас.

Отец Висажик се поколеба, сетне реши да каже истината:

— Той е свещеник.

Ченгето поклати глава.

— Казаха ми друго.

Стефан въздъхна и кимна, после обясни как Брендън е загубил вярата си в Бога и му разказа за нетрадиционната терапия, включваща седмица в патрулна полицейска кола.

— Не ви казахме, че е свещеник, за да не се държите по различен начин с него… и защото искахме да му спестим неудобството.

— Свещеник, загубил вярата си в Бога? — озадачено попита Уинтън.

— С течение на времето ще си я възвърне.

— Как ме излекува Брендън, когато ме простреляха? Как извърши онова… чудо? Как?

— Защо реши, че е чудо?

— Бях прострелян два пъти в гърдите от упор. След три дни ме изписаха от болницата. Три дни! А след десет бях готов да се върна на работа, но ме накараха да остана вкъщи още две седмици. Лекарите непрекъснато говореха за тежкото ми състояние и за необикновеното излекуване. Започнах да мисля, че те се опитват да обяснят възстановяването ми не на мен, а на себе си. Но още смятах, че съм извадил невероятен късмет. Преди седмица се върнах на работа и тогава… се случи нещо друго. — Толк разкопча ризата си и вдигна фланелката, за да покаже гърдите си. — Белезите.

Отец Висажик потрепери и се вторачи в гърдите му. Входните рани от куршумите бяха зараснали. Бяха останали белезникави петна. Хирургичните шевове се виждаха само ако се вгледаш отблизо. Нямаше подпухване и зачервяване. Кожата беше гладка.

— Виждал съм рани от куршуми — продължи Уинтън. Страхът още потискаше вълнението му. — Кожата е загрубяла, набръчкана и удебелена. Грозна картина. Човек не може да бъде прострелян с два патрона трийсет и осми калибър в гърдите и след три седмици да изглежда така.