Стефан влезе в апартамента и видя бежово канапе, опръскано с кръв. На светложълтата стена бе описана дъга от капки кръв. Там явно някой бе прострелян с куршуми голям калибър, които бяха минали през тялото му. В мазилката зееха четири дупки от куршуми. Абажурът на лампата, масичката за кафе, лавицата с книги и част от килима също бяха изпръскани с кръв.
Холът и кухнята бяха пълни с детективи, униформени полицаи и лаборанти. Държанието им озадачи отец Висажик. Те очевидно си бяха свършили работата, но никой не си тръгваше. Служителите на реда стояха на групи по двама-трима и тихо разговаряха, сякаш бяха на погребение или в църква.
Работеше само един детектив. Той седеше до масата, задаваше въпроси на жена от латиноамерикански произход с лице на Мадона и записваше отговорите й в тефтерче. Стефан чу, че детективът я нарече госпожа Мендоса. Тя се опитваше да сътрудничи, но беше разсеяна и често поглеждаше към мъж на нейните години, вероятно съпругът й, който държеше дете в ръцете си и крачеше напред-назад. Детето беше симпатично момченце на около шест години. Господин Мендоса непрекъснато му говореше и милваше гъстите му коси. Този човек очевидно едва не бе загубил сина си в инцидента в апартамента и искаше да го притиска в прегръдките си, за да се увери, че най-лошото всъщност не се е случило.
Един от полицаите забеляза Стефан и попита:
— Отец Висажик?
Гласът му беше тих, но при споменаването на името на Стефан, всички млъкнаха. Отец Висажик не си спомняше да е виждал изражения като тези, които се появиха на лицата на присъстващите. Сякаш всички го очакваха да каже едно-единствено изречение, което ще хвърли светлина върху загадката на битието и кратко и ясно ще обясни смисъла на живота.
„Какво става тук, за Бога?“ — неспокойно се запита Стефан.
— Насам, отче — каза полицаят.
Отец Висажик махна ръкавиците си и го последва. Останалите се дръпнаха, за да им сторят път. Двамата влязоха в безупречно чиста спалня, където седеше Уинтън Толк.
— Отец Висажик е тук — рече придружителят на Стефан и излезе.
Толк бе сложил лакти на коленете си и бе закрил с ръце лицето си и не вдигна глава.
Полицаят до него стана и се представи като Пол Армс, партньорът на Толк.
— Мисля, че е по-добре да го чуете от Уинтън — каза Армс. — Ще ви оставя насаме.
Той излезе и затвори вратата.
Отец Висажик придърпа стол и седна срещу Толк, за да го гледа в очите.
— Какво се е случило, Уинтън?
Толк вдигна глава и Стефан се изуми, като видя изражението му. Пасторът мислеше, че полицаят е разстроен от случилото се в хола. Но лицето му показа, че Уинтън е въодушевен и изпълнен с вълнение, което едва сдържа. В същото време, изглежда, изпитваше страх и беше силно обезпокоен от нещо, което не му позволяваше да се отдаде изцяло на емоциите си.
— Какъв е Брендън Кронин, отче? — Гласът на Толк трепереше като на човек, който преживява или голяма радост, или ужас.
Отец Висажик се поколеба, сетне реши да каже истината:
— Той е свещеник.
Ченгето поклати глава.
— Казаха ми друго.
Стефан въздъхна и кимна, после обясни как Брендън е загубил вярата си в Бога и му разказа за нетрадиционната терапия, включваща седмица в патрулна полицейска кола.
— Не ви казахме, че е свещеник, за да не се държите по различен начин с него… и защото искахме да му спестим неудобството.
— Свещеник, загубил вярата си в Бога? — озадачено попита Уинтън.
— С течение на времето ще си я възвърне.
— Как ме излекува Брендън, когато ме простреляха? Как извърши онова… чудо? Как?
— Защо реши, че е чудо?
— Бях прострелян два пъти в гърдите от упор. След три дни ме изписаха от болницата. Три дни! А след десет бях готов да се върна на работа, но ме накараха да остана вкъщи още две седмици. Лекарите непрекъснато говореха за тежкото ми състояние и за необикновеното излекуване. Започнах да мисля, че те се опитват да обяснят възстановяването ми не на мен, а на себе си. Но още смятах, че съм извадил невероятен късмет. Преди седмица се върнах на работа и тогава… се случи нещо друго. — Толк разкопча ризата си и вдигна фланелката, за да покаже гърдите си. — Белезите.
Отец Висажик потрепери и се вторачи в гърдите му. Входните рани от куршумите бяха зараснали. Бяха останали белезникави петна. Хирургичните шевове се виждаха само ако се вгледаш отблизо. Нямаше подпухване и зачервяване. Кожата беше гладка.
— Виждал съм рани от куршуми — продължи Уинтън. Страхът още потискаше вълнението му. — Кожата е загрубяла, набръчкана и удебелена. Грозна картина. Човек не може да бъде прострелян с два патрона трийсет и осми калибър в гърдите и след три седмици да изглежда така.
Читать дальше