Дийн Кунц - Непознати

Джинджър се почувства добре. Вече нямаше опасност да получи пристъп на пориомания.

За пръв път успя да се овладее. Може би изпитанията през последните няколко месеца я бяха направили по-твърда. И присъствието й на това място, където се криеха отговорите на загадката, й бе вдъхнало смелост да устои. А може би черпеше сили от новото си „семейство“. Каквито и да бяха причините, Джинджър бе убедена, че щом веднъж е превъзмогнала пристъпа, ще й бъде по-лесно да се справи с бъдещите атаки. Бариерата пред спомените й се рушеше. А страхът й да разбере какво се бе случило на шести юли по миналото лято беше много по-слаб от опасенията да не научи нищо.

Тя се обърна към останалите.

Залитайки, Брендън Кронин се приближи до канапето и седна, като видимо трепереше. Кръговете на дланите му бяха изчезнали.

— Тази ли светлина изпълва понякога стаята ти нощем? — попита Ърни.

— Да — призна свещеникът. — Два пъти.

— Но ти каза, че светлината е прекрасна — рече Фей.

— Да. Донякъде. Но когато стане червена… ме плаши до смърт. Отначало обаче… ме въодушевява и изпълва със странна радост.

Зловещата кървавочервена светлина и страшният, ритмичен тътен бяха предизвикали такъв ужас, че Джинджър забрави за приказното млечнобяло сияние, което ги предшестваше и я бе изпълнило с почуда.

Доминик избърса дланите си в ризата, сякаш изчезналите кръгове бяха оставили нежелани остатъци върху ръцете му и каза:

— Събитията тази вечер имаха и хубави, и лоши страни. Ние жадуваме да си спомним какво се е случило с нас, но в същото време това… ни плаши.

— Плаши ни до смърт — съгласи се Ърни.

Джинджър забеляза, че Санди Сарвър, която дотогава бе възприемала загадката само в благоприятна светлина, се бе намръщила.

Джорджа Монатела отиде на погребението на бившия си съпруг Алън Рукоф. Слънчевите лъчи проникваха между разпръснатите тук-там оловносиви облаци. Свещеникът завърши молитвата и гробарите спуснаха ковчега в ямата.

Освен Джорджа и Пол Рукоф, бащата на Алън, на погребението бяха дошли малко хора. Дори родителите на Джорджа не присъстваха. С егоизма си Алън си бе осигурил раздяла с живота, съпътствана с малко тъга. Пол Рукоф, който в някои отношения приличаше на сина си, винаги бе обвинявал за всичко Джорджа и се държеше хладно с нея. Изражението му беше непроницаемо. И сега, когато единственото му дете бе погребано, Пол пак й обърна гръб. Джорджа знаеше, че ще се срещнат отново само ако твърдоглавието и гневът му евентуално надделеят над желанието да види внучката си.

Джорджа кара километър и половина, после спря и се разрида. Не плачеше нито за страданията на Алън, нито, че го е загубила, а за рухването на мечтите, с които бе започнала връзката им, за изпепелените надежди за обич, семейство, приятелство и взаимност. Тя не желаеше смъртта му. Но сега, когато Алън беше мъртъв, Джорджа знаеше, че ще бъде по-лесно да започне отначало, както мислеше да направи. Тази мисъл не я накара да се почувства жестока или да изпита вина, а само я натъжи.

Предишната вечер Джорджа бе казала на Марси, че баща й е починал. Но не спомена, че се е самоубил. Отначало смяташе да й съобщи новината в присъствието на доктор Къвърли. Но срещата с психолога трябваше да бъде отменена, защото Джорджа и Марси щяха да отидат със самолет в Елко, за да се присъединят към Доминик Корвези, Джинджър Вайс и другите. Марси понесе вестта за смъртта на Алън изненадващо добре. Плака, но нито неудържимо, нито много. На седем години, тя беше достатъчно голяма, за да разбере какво е смърт, но още твърде малка, за да проумее жестоката й необратимост. Освен това, изоставяйки дъщеря си, Алън несъзнателно й бе направил услуга. В известен смисъл, за нея той беше мъртъв от една година и тя го бе прежалила.

И още нещо помогна на Марси да превъзмогне скръбта. Обсебеността й да колекционира изображения на луната. Само час след като научи за смъртта на баща си, тя вече оцветяваше образите на луната. В събота и неделя Марси бе преобразила петдесет от стотиците нарисувани на ръка луни в огненочервени кълба.

Обсебеността й би обезпокоила Джорджа, дори ако не знаеше, че още двама души, страдащи от същото влечение, са се самоубили. Луната още не се бе превърнала във фокус в живота на детето. Но Джорджа разбираше, че ако обсебеността прогресира, Марси ще полудее.

Безпокойството й беше толкова силно, че бързо избърса сълзите и потегли към къщата на родителите си, където чакаше дъщеря й.