Дийн Кунц - Непознати

Момиченцето седеше до масата в кухнята и оцветяваше в тъмночервено поредната луна в албума си. Вдигна глава, когато Джорджа влезе, усмихна се едва-едва и отново се залови със заниманието си.

Пит се мръщеше. От време на време той измисляше стратегии, с които да привлече вниманието на внучката си към нещо не толкова странно, колкото оцветяването на луните, но опитите му бяха безуспешни.

Джорджа отиде в спалнята на родителите си, за да се преоблече и майка й я хвана натясно там.

— Кога ще вземеш онзи албум от Марси? Или аз да го направя?

— Майко, вече ти казах. Доктор Къвърли смята, че ако й вземем албума, обсебеността й ще се засили.

— Но в това няма логика.

— Ако направим въпрос от колекцията на този ранен етап, ние ще подчертаем значението на луната и…

— Глупости. Къвърли има ли деца?

— Не знам, мамо.

— Обзалагам се, че няма, инак нямаше да ти дава такива тъпи съвети.

Джорджа беше само по сутиен и бикини и се почувства уязвима. Ситуацията й напомни за времената, когато майка й я наблюдаваше, докато се обличаше за среща. Мери така и не одобри никое от момчетата, с които Джорджа излизаше. Всъщност Джорджа се омъжи за Алън отчасти защото Мери не го хареса. Бракът й беше нещо като бунт. Това беше глупаво и Джорджа плати висока цена. Но Мери с нейната задушаваща и властна обич я бе подтикнала да го стори.

Джорджа грабна джинсите и фланелката си и бързо се облече.

— Марси дори не иска да каже защо колекционира луните — продължи Мери.

— И тя не знае защо. Прави го импулсивно. Необяснима обсебеност. Причината е дълбоко вкоренена в подсъзнанието й. Ако изобщо има причина.

— Трябва да й вземеш албума.

— По-нататък, мамо. Всичко по реда си.

— Ако зависеше от мен, щях да го направя веднага.

Джорджа беше приготвила багажа. Сега, когато беше време да тръгва, Мери се възползваше от възможността да й натяква.

Марси и Джорджа се настаниха на задната седалка, а Пит седна зад волана. По пътя за летището детето мълчаливо прелистваше албума.

Мери изпитваше съмнения към заминаването за Елко и не се поколеба да ги изрази. Не било ли опасно? И защо изобщо отивали там? Дори ако някои хора в Елко страдали от проблеми като на Марси, защо всички щели да нощуват в един мотел?

— Онзи Корвези ме притеснява — каза Пит, докато спираше на червен светофар. — Не искам да се забъркваш с такива като него.

— Какво искаш да кажеш? Ти дори не го познаваш.

— Той е писател. Знаеш ги какви са. Четох, че Норман Мейлър провесил съпругата си през прозореца, като я държал за петите. А Хемингуей непрекъснато е участвал в юмручни схватки.

— Хемингуей е мъртъв, татко.

— Виждаш ли? Вечно се е биел, бил е пиян и е взимал наркотици. Писателите са ексцентрична шайка. Не ми харесва, че ще си имаш работа с писател.

— Това пътуване е голяма грешка — отсече Мери.

Натякванията им нямаха край.

На летището, когато си взимаха довиждане, те й казаха, че я обичат. Джорджа им отвърна със същото и най-странното беше, че всички говореха истината. Човешките същества, изглежда, бяха генетично задължени да извървяват земния си път, обединени в семейства, и тази потребност беше особено силна в Джорджа.

Докато самолетът летеше на северозапад, тя се впусна в неприсъщи за нея момичешки фантазии. В мотел „Спокойствие“ Джорджа може би щеше да се запознае с някой мъж, който се различаваше от останалите и с когото да сподели новото начало. Спомни си нежния, но уверен глас на Доминик Корвези и го включи във фантазиите си. Ако той беше човекът за нея, какво ли щеше да каже баща й, когато научеше, че дъщеря му ще се омъжва за един от онези ексцентрични, вечно пияни писатели, които провесват съпругите си през прозореца?

Но Джинджър прогони тази фантазия, скоро след като самолетът се приземи, защото бързо разбра, че сърцето на Корвези принадлежи на друга.

В четири и трийсет, половин час преди залез слънце, небето беше забулено от тъмни облаци и планините на хоризонта бяха обагрени в пурпурночервено. От запад духаше пронизващ, студен вятър.

На летището ги чакаха Доминик Корвези и Джинджър Вайс и веднага щом ги видя, Джорджа изпита странното, но окуражаващо чувство, че е сред близки роднини.

Дори Марси се оживи и излезе от състоянието си на транс, когато видя писателя и лекарката. Тя се усмихна и отговори на въпросите им с повече ентусиазъм, отколкото проявяваше напоследък. Марси предложи да им покаже албума си и се изкикоти, когато Корвези я взе на ръце, за да я пренесе до паркинга.