Дийн Кунц - Непознати

— Не е нужно да ме наричате „отче“. В момента нито искам, нито заслужавам да бъда свещеник. Викайте ми Брендън.

Ърни повика Нед и Санди. Брендън се ръкува с Ърни и прегърна Фей. Явно чувстваше привързаност към тях, макар и не онзи силен и емоционален магнетизъм, който го привлече към Доминик и Джинджър. Нед и Санди слязоха и Брендън ги поздрави като Ърни и Фей.

— Имам чувството, че съм… сред семейството си — каза Брендън. — И вие изпитвате същото, нали? Сякаш сме споделили най-важния момент в живота си и… сме преживели нещо, което ни различава от другите.

Въпреки настояванията, че не заслужава честта да бъде свещеник, Брендън Кронин излъчваше одухотвореност. Овалното му лице, искрящите очи и широката, сърдечна усмивка внушаваха радост. Той говореше със заразителен ентусиазъм, който повдигна духа на Джинджър.

— Чувствата, които изпитвам, ме уверяват, че постъпих правилно, като дойдох тук — каза Брендън. — Съдбата ми е отредила да бъда с вас. Тук ще се случи нещо, което ще ни преобрази. Усещате ли го?

Гласът му изпълни Джинджър с приятно вълнение.

— Всички ние сме призовани да дойдем на това място — продължи Брендън.

— Погледнете — каза Доминик и вдигна ръцете си, за да им покаже червените кръгове от възпалена плът, появили се на дланите му.

Изненадан, Брендън също вдигна ръце и видя странните белези. Двамата се спогледаха и изведнъж въздухът се зареди с непозната, свръхестествена енергия.

— Призовани сме — повтори Брендън.

Джинджър затаи дъх в очакване. Погледна Ърни, който застана зад Фей и сложи ръце на раменете й. Израженията им бяха напрегнати. Нед и Санди се държаха за ръце. Очите им бяха широко отворени.

Джинджър усети, че кожата й настръхна и помисли: „Нещо ще се случи.“

В същия миг лампите в помещението блеснаха по-ярко. Стаята се изпълни с млечнобяла светлина, която сякаш като по магия се появи от молекулите на въздуха. Сиянието трептеше от всички страни, но най-силно над главите им. Джинджър си спомни, че светлината е същата като в съня й за луната. Тя се завъртя в кръг, не за да потърси източника, а с надеждата да си спомни съня и после случилото се през онова лято.

Санди протегна ръка, сякаш да улови шепа от приказната светлина. Нед се усмихна колебливо. Фей също. А на грубо изсеченото лице на Ърни се изписа изражение на детинска почуда.

— Луната — каза Ърни.

— Луната — като ехо повтори Доминик.

В един вълнуващ миг Джинджър имаше чувството, че ще си спомни всичко. Прозрението настойчиво се опитваше да пробие преградата в паметта й.

После светлината стана кървавочервена и учудването и радостта й се превърнаха в страх. Джинджър вече не търсеше прозрение, а се страхуваше от спомена.

Препъвайки се, отстъпи назад и се блъсна във вратата. Санди Сарвър се вкопчи в Нед, чиято усмивка помръкна и отстъпи място на изумление. Фей и Ърни бяха опрели гърбове в тезгяха.

Тъмночервеното сияние изпълни като течност стаята. Изумителното зрително явление бе съпроводено от звук. Джинджър подскочи от изненада, когато въздухът потрепери от силен тътен, който започна ритмично да се повтаря по три пъти. Звукът приличаше на ударите на огромно сърце.

ТУП-ТУП-ТУП… ТУП-ТУП-ТУП… ТУП-ТУП-ТУП…

Джинджър веднага се досети, че това е странният звук, за който отец Висажик бе споменал в телефонния си разговор с Доминик.

Но тя знаеше, че го бе чувала и преди. Явлението — лунната светлина, кървавочервеното сияние и шумът — беше част от нещо, което се бе случило по миналото лято.

Рамките на прозорците и стените се разтресоха. Кървавочервеното сияние и светлината на лампите започнаха да пулсират в ритъм с тътена.

Джинджър отново бе завладяна от чувството, че е на път да си спомни нещо потресаващо. С всеки удар и пулс светлина отдавна забравените спомени напираха в съзнанието й.

Но в същото време нарастваше и страхът да си спомни. Обляха я вълни на ужас. „Блокажът Азраел“ вършеше работата си. Вместо да си спомни, Джинджър щеше да изпадне в кома, както по време на сеансите с Пабло Джаксън. Симптомите започнаха да се появяват. Тя си поемаше въздух трудно и се разтрепери от ужас от предчувствие за смъртна опасност. Светът около нея избледня и зрението й се замъгли.

Бягай или ще умреш.

Джинджър се обърна с гръб към феноменалното явление и се хвана с две ръце за рамката на вратата, сякаш искаше да се вкопчи в разсъдъка си и да прогони черната вълна, която заплашваше да я залее. Тя погледна отчаяно огромните равнини на Невада и мрачното зимно небе, опитвайки да се изолира от невероятната светлина и звука, които я тласкаха към пристъп на пориомания. Ужасът и паниката й се засилиха толкова много, че бягството в омразната пориомания й се стори за предпочитане. Но Джинджър продължи да се държи за рамката на вратата, да трепери и да диша учестено, ужасена не толкова от странното явление зад нея, колкото от забравените събития през онова лято, на които случващото се в момента беше само неясно ехо. Най-после червената светлина избледня и в стаята настъпи тишина.