Дийн Кунц - Непознати

Мъжете разговаряха с помощта на радиопредаватели, вградени в шлемовете, но се навеждаха толкова близо, че той ясно чуваше гласовете им.

— Колко от задържаните са отровили? — попита единият.

— Още никой не знае — отговори другият. — Изглежда, най-малко шестима.

— Но кой е искал да ги отрови?

— Познай от един път.

— Проклетият полковник Фолкърк.

— Но никога няма да го докажем, ако не разобличим копелето.

В съня на Доминик се появи друга сцена. Мъжете го държаха и бутаха лицето му в мивката. Този път той разбираше какво му говорят. Настояваха да повърне. Проклетият полковник Фолкърк го беше отровил и мъжете го накараха да изпие някаква противна противоотрова, за да се прочисти от токсините, които го убиваха. Но колкото и да му беше лошо, Доминик не можеше да повърне. Той се давеше и потеше и стомахът му се бъркаше, но не можеше да изхвърли отровата.

— Трябва ни стомашна помпа — каза единият мъж.

— Нямаме такова нещо — отговори другият.

Те продължиха да натискат Доминик, който едва дишаше. Изведнъж през тялото му преминаха вълни на гадене и той най-после успя да повърне.

Сцената отново се смени. Доминик пак лежеше в легло. Нямаше абсолютно никакви сили, но, слава Богу, можеше да диша. Мъжете в защитни облекла го бяха измили и отново го бяха завързали с ремъци. Единият му инжектира нещо, което трябваше да премахне остатъчния ефект на отровата. Другият го свърза със системата за интравенозно поддържане на живота и електрокардиографа.

— Фолкърк е идиот. Можем да потулим нещата, ако ни даде възможност.

— Той се страхува, че блокажът на паметта ще се разруши и някои от тях ще си спомнят какво са видели.

— Е, може би има право. Но ако убие всичките, как ще обясни смъртта им? Това ще привлече вниманието на репортерите и тогава всичко ще се разкрие. Единственото разумно решение е промиването на мозъците им.

— Не е нужно да ме убеждаваш. Кажи го на Фолкърк.

Силуетите избледняха и гласовете заглъхнаха и Доминик започна да сънува друг кошмар. Вече не чувстваше немощ и не му беше лошо, но страхът му изведнъж прерасна в ужас. Той хукна да бяга, но движенията му бяха като на забавен каданс. Доминик не знаеше от какво бяга, но беше сигурен, че го преследва нещо страшно и нечовешко. Усещаше го все по-близо и накрая разбра, че няма да му се изплъзне и ще трябва да се изправи пред него, затова спря, обърна се и изненадано извика:

— Луната!

Доминик се събуди от собствения си вик. Беше на пода в стая номер двайсет и размахваше ръце и крака. Доминик стана, седна на леглото и погледна часовника. Беше три и седем минути сутринта.

Треперейки, избърса в чаршафите изпотените си ръце.

Стая номер двайсет наистина му оказваше въздействие. Неприятните вибрации там стимулираха паметта му и правеха кошмарите по-образни и детайлни отвсякога.

Сънищата се различаваха от предишните, защото не бяха фантазии, а поглед в миналото. И всъщност не бяха сънища, а по-скоро забранените спомени, скрити в подсъзнанието му.

Доминик наистина беше затворен в тази стая и упоен и мозъкът му бе промит. И по време на това изпитание някой на име полковник Фолкърк го бе отровил, за да не каже какво е видял.

„Фолкърк е имал право — помисли той. — С течение на времето преградите в паметта ни ще рухнат и ще си спомним истината. Той трябваше да убие всички ни.“

В неделя сутринта Ърни купи дъски от един приятел в Елко и до обяд тримата с Нед и Доминик заковаха счупените прозорци на грила.

Ърни не искаше да вика стъклар, защото мислеше, че явлението от предишната вечер може да се повтори. Докато не разберяха каква е причината за тътена, свистенето и вибрациите, нямаше смисъл да поставят нови стъкла. И ресторантът щеше да бъде затворен за клиенти.

Мотел „Спокойствие“ също щеше да бъде затворен. Ърни не желаеше работата да отвлича вниманието му от решимостта да помогне на Доминик и останалите да разнищят загадката на „изтичането на токсични вещества“. До края на деня щяха да си заминат и последните гости и мотелът щеше да бъде на разположение само на Ърни, Фей, Доминик и на другите жертви, които — щом се свържеха с тях — можеше да дойдат в Елко Каунти, за да участват в разследването. Известно време мотел „Спокойствие“ щеше да бъде казарма, където щяха да бъдат настанени войници, докато завършеше войната с неизвестния враг.

След като заковаха прозорците, всички се качиха в микробуса и Фей ги закара до мястото край магистралата, към което Ърни и Санди изпитваха странно влечение. Петимата застанаха край предпазния парапет и се загледаха на юг, опитвайки се да постигнат духовна връзка с природата, която да хвърли светлина върху миналото.