Дийн Кунц - Непознати

— Може би онези, които са промили мозъците ви, са свършили добра работа — отговори Доминик.

Тази мисъл отново уплаши Нед.

Известно време те обсъждаха положението, после Нед предложи Корвези да пресъздаде действията си в онази нощ на петък, шести юли, до момента, когато спомените му бяха заличени.

— Ти си спомняш началото на вечерта по-добре от нас. А когато влезе тук, беше на път да си спомниш нещо важно.

— Да — съгласи се Доминик, — но в последния момент се уплаших и избягах. Станах за смях. Но бях уплашен до смърт. Побягнах инстинктивно и неконтролируемо, но мисля, че ще направя същото, ако отново се опитам да си спомня.

— Да, но си заслужава да опиташ — настоя Нед.

— И този път ще имаш моралната ни подкрепа — добави Фей.

Писателят взе чашата си, стана, приближи се до вратата, отпи голяма глътка бира и огледа помещението, опитвайки се да си представи обстановката, каквато беше в онази вечер по миналото лято.

— До тезгяха седяха трима-четирима мъже. Не си спомням лицата им. — Доминик се отдалечи от вратата, мина покрай Нед и другите, придърпа стол и седна на съседната маса с гръб към тях. — Аз седях тук. Поръчах си бира и разгледах менюто. Сетне поисках сандвич с шунка и яйца, пържени картофи и салата. Обслужи ме Санди. Докато солях картофите, солницата се изплъзна от ръката ми и солта се разсипа на масата. Хвърлих през рамо щипка сол. Глупав жест. Хвърлих я твърде силно. Доктор Вайс! Да, тя беше жената, върху която хвърлих солта. Сега си спомням много добре. Блондинката на снимката. Много красива жена. Интересна. Не можех да откъсна очи от нея.

Нед се вторачи в снимката й. Жената наистина можеше да е необикновено привлекателна, ако лицето й не беше толкова бледо и отпуснато, а очите — студени, безизразни и мъртвешки.

— Тя сяда в ъгловото сепаре до прозореца — със странен глас продължи Доминик, сякаш наистина говореше от миналото. — Наближава залезът. Слънцето клони към хоризонта и прилича на огромно огненочервено кълбо. Ресторантът е изпълнен с оранжева светлина, проникваща през щорите. Досущ огън. Джинджър Вайс изглежда особено красива на онази светлина. Едва се сдържам да не се вторача открито в нея… После се здрачава. Поръчвам си втора бира. Равнините са пурпурни… после стават черни… Нощ…

Нед също започна да си спомня онази нощ в грил „Спокойствие“. Там беше и младият свещеник на снимката. И младата двойка с момиченцето си.

— Настъпва нощ — продължи Корвези. — Бавно пия втората си бира, за да мога да гледам Джинджър Вайс колкото е възможно по-дълго. Изведнъж чувам странен звук. Далечно бучене, което се усилва… И после не си спомням какво стана.

Нед Сарвър също си спомни страшния тътен, но съвсем неясно. Той имаше чувството, че Доминик го е довел до ръба на тъмна пропаст, в която не смее да погледне, но трябва да го направи, сетне и двамата се обръщат, без да хвърлят светлина в онази бездна.

— Съсредоточи се и се опитай да си спомниш какъв точно беше звукът и може би ще се сетиш за останалото — каза Нед.

Корвези блъсна назад стола си и стана.

— Тътен… като гръмотевица… Много далечен, но… се приближава.

И изведнъж Нед чу звука, но не в спомена си, а в реалността, не тогава, а сега. Приглушен тътен, който ставаше все по-силен…

Той погледна другите. И те го бяха чули. Грохотът ставаше все по-силен. Нед усещаше вибрациите в костите си.

Той не си спомняше какво се бе случило в онази нощ, но знаеше, че изумителните събития бяха започнали с този звук.

Нед блъсна назад стола си и стана. Обзе го страх и непреодолимо желание да избяга.

Санди също скочи. И на нейното лице се изписа страх. Макар че загадъчните събития й бяха оказали благотворно въздействие, сега беше уплашена. Санди сложи ръка на рамото на Нед.

Ърни и Фей се намръщиха и се огледаха, за да потърсят източника на шума, но не изглеждаха уплашени. Явно споменът за звука бе по-старателно заличен от паметта им и те не можеха лесно да го свържат със събитията в онази юлска нощ.

Изведнъж се разнесе и друг звук — странно свистене, което също бе познато на Нед и предизвика неприятно усещане. Въздухът сякаш трептеше.

Случилото се преди осемнайсет месеца несъмнено се повтаряше.

— Не, не! Не! — извика Нед.

Корвези отстъпи няколко крачки назад и погледна Нед и другите. Лицето му беше пребледняло.

Засилващият се тътен започна да отеква в стъклата на прозорците. Щорите вибрираха и тракаха.

Санди вкопчи пръсти в рамото на Нед.