Дийн Кунц - Непознати

Тя предложи да отидат в полицията и да поискат закрила и разследване, но Пабло я убеди, че ченгетата няма да проявят интерес. Джинджър не разполагаше с доказателства, че е била жертва на промиване на мозъка. Освен това местната полиция нямаше право да разследва престъпления извън границите на щата. Джинджър трябваше да отиде при федералните власти, но в такъв случай може би несъзнателно щеше да потърси помощ от хората, виновни за онова, което бяха направили с нея.

Обезсърчена, но без да е в състояние да намери празнота в доводите на Пабло, тя се съгласи да продължат лечението по неговата програма. Той искаше да бъде сам в неделя, за да може да прослуша записа от сеанса в събота, а в понеделник сутринта щеше да ходи на свиждане при един приятел, който бе в болница.

Сутринта Пабло й се бе обадил в болницата, за да й каже, че приятелят му е изписан по-рано от очакваното, и ако желае, Джинджър може да отиде при него в единайсет часа.

— Тъкмо ще ми помогнеш да приготвя обяда — добави възрастният илюзионист.

Вратата на апартамента му беше открехната. Джинджър предположи, че той я бе оставил отворена за нея, влезе във фоайето, затвори и попита:

— Пабло?

В една от стаите някой изсумтя. Нещо тихо изтрака. Друго тупна на пода.

— Пабло?

Той не отговори. Джинджър влезе в хола и извика по-силно.

— Пабло?

Тишина.

Вратата на библиотеката беше отворена и оттам се процеждаше светлина. Джинджър влезе и видя Пабло, който лежеше по лице на пода. Явно току-що се бе върнал от болницата, защото още беше с палто.

Тя се втурна към него и коленичи. Хрумнаха й различни зловещи вероятности — мозъчен кръвоизлив, тромбоза, емболия или масивен сърдечен удар, но не беше подготвена за онова, което видя, когато го обърна по гръб. Пабло беше прострелян в гърдите и от раната бликаше яркочервена артериална кръв.

Той отвори очи и макар да изглеждаше дезориентиран, я позна. От устата му потече кръв.

— Бягай — прошепна Пабло.

Джинджър изведнъж осъзна, че и нейният живот може да е в опасност. Не бе чула изстрел, което означаваше, че нападателят използва заглушител. Той явно не беше обикновен крадец. Всички тези мисли преминаха за миг в съзнанието й.

Джинджър се изправи и се обърна към вратата. Стрелецът — висок и широкоплещест мъж в кожено манто — се появи на прага. Беше едър, но нямаше толкова заплашителен вид, колкото Джинджър очакваше. Мъжът беше на нейните години, гладко избръснат и с невинни сини очи.

Когато заговори, контрастът между невзрачната му външност и убийствените му действия стана още по-очебиен, защото първите му думи бяха извинение, произнесено с треперещ глас.

— Не трябваше да става така, за Бога. Аз само… исках да презапиша лентите на високоскоростен касетофон.

Той посочи бюрото и Джинджър видя отворено дипломатическо куфарче, в което имаше някакво електронно устройство. Върху бюрото бяха разхвърляни касети и тя се досети какво съдържат.

— Да извикаме линейка — предложи Джинджър и тръгна към телефона, но мъжът я спря, гневно замахвайки с пистолета.

— Щях да направя презапис на шестте ви сеанса и после да изчезна — каза непознатият, раздвоен между гнева и сълзите. — Той трябваше да се върне чак след един час, по дяволите!

Джинджър грабна възглавница и я сложи под главата на Пабло, за да не се задуши от кръвта в гърлото си.

Илюзионистът се закашля и затвори очи. Джинджър искаше да направи повече за него, но единствената помощ би била хирургичната намеса. В момента тя можеше само да сложи ръка на рамото му, за да се опита да го окуражи.

— И защо имаше пистолет? — продължи стрелецът. — Скапан, осемдесетгодишен старец, а носи пистолет, сякаш знае да борави с оръжие.

Едва тогава Джинджър забеляза пистолета на килима, на няколко сантиметра от протегнатата ръка на Пабло. Обзе я смразяващ кръвта страх и едва не припадна, защото разбра, че през цялото време Пабло е съзнавал на каква опасност се излага, като й помага. Джинджър не предполагаше, че опитът да разбият бариерата пред блокираната й памет мигновено ще привлече нежеланото внимание на хората като мъжа в коженото манто. Това означаваше, че я наблюдават. От мига, в който се бе свързала с Пабло, тя несъзнателно бе изложила на риск живота му. И той го знаеше, защото се бе въоръжил. Джинджър изпита силно чувство на вина.

— Ако не бе извадил онзи глупав пистолет — нещастно каза стрелецът — и не бе настоял, че ще извика ченгетата, щях да си отида, без да го докосна с пръст. Не исках да му причинявам болка. По дяволите.