Дийн Кунц - Непознати

— Позволи ми да се обадя на „Бърза помощ“, за Бога. Щом не си искал да го нараниш, нека да повикаме линейка.

Мъжът поклати глава и погледна прострения на пода илюзионист.

— Късно е. Той е мъртъв.

Дъхът й секна и зрението й се замъгли, сякаш изпадаше в несвяст. Един поглед към изцъклените очи на стрелеца беше достатъчен, за да потвърди истината, но Джинджър не искаше да я приеме. Вдигна лявата ръка на Пабло, търсейки пулс, но не усети нищо. После докосна сънната артерия на гърлото му, но макар че плътта му още беше топла, в тялото нямаше признаци на живот.

— О, не — каза Джинджър. — Не.

Тя допря пръсти до черното чело на илюзиониста, но не за да постави диагноза, а нежно и с обич. Сърцето й се сви от мъка. Макар да познаваше Пабло едва от две седмици, Джинджър го чувстваше като баща и знаеше, че той също я бе обикнал като своя дъщеря.

— Съжалявам — с разтреперан глас каза убиецът. — Наистина съжалявам. Ако не се бе опитал да ме спре, щях да си тръгна, без да му сторя нищо. Но го убих. А ти… видя лицето ми.

Джинджър преглътна сълзите, осъзнавайки, че моментът не е подходящ да скърби, бавно се изправи и погледна мъжа в очите.

— Трябва да се отърва и от теб. Да претърся апартамента, да изпразня чекмеджетата и да взема някои ценни неща, за да изглежда така, че си влязла по време на обир. Да. Вместо да презаписвам лентите, ще ги взема, за да не предизвикат подозрения. Съжалявам. Господи. Наистина съжалявам, но няма друг начин. Бих искал да имаше. Вината отчасти е моя. Трябваше да чуя, че старият негодник се връща. Не трябваше да му позволявам да ме изненада — добави стрелецът и тръгна към Джинджър. — А може би трябва да те изнасиля? Искам да кажа, дали един крадец само би застрелял красиво момиче като теб? Няма ли първо да я изнасили? Така не би ли изглеждало по-убедително? Господи, не знам дали ще мога да го направя. Как бих се възбудил и го бих извършил, като знам, че после трябва да те убия? Това не ми харесва. Не трябваше да става така. Наистина ми е неприятно.

Привидното му разкаяние, непрекъснатите извинения и тъжни самообвинения накараха Джинджър да настръхне от страх. Мъжът нямаше да е толкова страшен, ако беше безмилостен и кръвожаден. Фактът, че страдаше от скрупули, но можеше да ги пренебрегне и да извърши изнасилване и две убийства, го превръщаше в чудовище.

Той спря на пет-шест крачки от нея и каза:

— Моля те, съблечи палтото си.

Беше безполезно да го моли, но Джинджър се надяваше да повиши самоувереността му.

— Няма да кажа нищо на ченгетата. Кълна се. Моля те, пусни ме да си отида.

— Бих искал да мога да го направя. — Лицето му не изразяваше угризения. — Съблечи палтото си.

Печелейки време, докато реши как най-добре да действа, Джинджър бавно разкопча палтото си и го пусна на пода.

Убиецът се приближи до нея. Дулото на пистолета беше само на няколко сантиметра от гърдите й.

— Моля те, не ме наранявай — продължи да го моли тя, защото, ако помислеше, че е парализирана от страх, той можеше да допусне грешка и да й даде възможност да избяга.

— Не искам да те нараня — рече мъжът, сякаш бе дълбоко обиден от намека, че има някакъв избор. — И него не исках да нараня. Стар глупак. Сам си е виновен. Виж какво, ще го направя колкото мога по-безболезнено. Обещавам.

Той протегна ръка и докосна гърдите й. Джинджър изтърпя това, защото убиецът можеше да стане по-невнимателен, когато се възбудеше. Въпреки твърденията, че съчувствието ще го направи импотентен, явно нямаше да му е трудно да я изнасили. Под маската на съжаление, състрадание и обострена чувствителност мъжът несъзнателно изпитваше удоволствие от онова, което бе сторил и което щеше да направи. Въпреки нежния глас във всяка негова дума звучеше насилие. Цялостният му вид излъчваше насилие.

— Хубава си. Дребна, но с добре оформено тяло.

Мъжът плъзна ръка под пуловера й, хвана сутиена, дръпна го и скъса закопчалката. Презрамките се впиха в раменете й.

Убиецът направи гримаса, сякаш също почувства болка.

— Съжалявам. Причиних ли ти болка? Не исках. Ще бъда по-внимателен.

Той смъкна сутиена й и сложи студените си, лепкави ръце на гърдите й.

Изпълнена с ужас и отвращение, Джинджър допря гръб до лавиците с книги, които болезнено се забиха в гърба й. Стрелецът беше на една ръка разстояние от нея, но държеше пистолета помежду им. Дулото беше опряно в стомаха й и не й оставяше пространство да маневрира. Опиташе ли да се отскубне, щеше да получи куршум за дързостта си.