Дийн Кунц - Непознати

Неконтролируемото й уриниране отбеляза рязка промяна в държанието й. Тя млъкна и се намръщи, както бе направила на Коледа. Беше изумително бледа и трепереше. После Марси се затвори в себе си и Джорджа отново помисли, че детето й страда от аутизъм.

Луис Безанкур не знаеше каква диагноза да постави, така че да успокои Джорджа. Той изказа предположения за неврологични и мозъчни смущения и психични заболявания и поиска Марси да постъпи за няколко дни в болница „Сънрайз“, за да й направят изследвания.

Грозната сцена в кабинета му беше само встъпление към поредицата от гневни изблици, в които Марси избухна в болницата. Видът на лекарите и сестрите я хвърли в паника, която се превърна в истерия и накрая ескалира, когато детето изпадна в полукататоничен транс. Съвземането й продължи няколко часа.

Джорджа си взе едноседмичен отпуск от казиното и се настани в болницата, като спеше на сгъваемо легло в стаята на Марси. Момиченцето непрекъснато се мяташе, риташе, хленчеше и викаше насън.

— Луната, луната…

На четвъртата нощ, неделя, двайсет и девети декември, разтревожена и капнала от умора, Джорджа също се нуждаеше от медицински грижи.

Като по чудо в понеделник сутринта необяснимият ужас на Марси премина. Тя още не искаше да стои в болницата и настойчиво се молеше да си отиде вкъщи, но вече не беше уплашена. Марси продължи да се чувства неспокойна в присъствието на лекарите и сестрите, но не се дърпаше ужасена от тях и не ги удряше, когато я докоснеха. Още беше бледа, нервна и нащрек. Но за пръв път от няколко дни апетитът й се възвърна и тя изяде закуската си.

Когато свършиха и последните изследвания и докато Марси обядваше в леглото, доктор Безанкур извика Джорджа да разговарят в коридора. Той приличаше на ловджийско куче в лицето и имаше топчест нос и влажни, добри очи.

— Всички изследвания са отрицателни, Джорджа. Няма тумори в мозъка, нито увреждания или нарушени неврологични функции.

Джорджа едва не избухна в сълзи.

— Слава Богу.

— Ще изпратя Марси при друг лекар. Тед Къвърли. Той е детски психолог и е много добър. Сигурен съм, че ще разбере какво й има. Странно, но… имам чувството, че може да сме я излекували, без да го съзнаваме.

Джорджа примига учудено.

— Какво искате да кажете?

— Като се замисля, ми се струва, че поведението й имаше всички симптоми на фобия. Необяснимият страх, пристъпите на паника… Подозирам, че тя бе започнала да развива силна антипатия към всичко, свързано с медицината. Има метод на лечение, който се нарича „потопяване“. Пациентът умишлено, дори безпощадно, се излага на онова, от което дълго се е страхувал и силата на фобията отслабва и изчезва. Именно това може да сме направили, когато насила я накарахме да постъпи в болница.

— Но откъде може да я развила такава фобия? Тя никога не е имала неприятно преживяване с лекари или с болници. Никога не е била сериозно болна.

Безанкур сви рамене.

— Още не знаем какво поражда фобиите. Но не е необходимо да преживяваш самолетна катастрофа, за да се страхуваш от летене. Фобиите… се появяват ей така, изведнъж. Дори ако случайно сме я излекували, ще има остатъчен страх, който Тед Къвърли ще идентифицира. Той ще изкорени остатъците от фобията. Не се тревожи, Джорджа.

В понеделник следобед, на трийсети декември, Марси бе изписана от болницата. Докато пътуваха с колата, тя възвърна настроението си и щастливо сочеше с пръст очертанията на животни в облаците. Щом влезе вкъщи, тя се втурна в хола и седна сред купчините Коледни подаръци, на които не бе имала възможността да се порадва. Пак игра с „Чичо Доктор“, но не с онази обезпокоителна обсебеност като на Коледа.

Родителите на Джорджа веднага отидоха в апартамента. Джорджа не им бе позволила да ги посетят в болницата, за да не окажат някакво въздействие върху деликатното състояние на детето. Марси беше в чудесно настроение — мила и забавна.

През следващите три нощи Марси спа при майка си, в случай че получеше нов пристъп, но опасенията на Джорджа бяха напразни. Кошмарите се явяваха по-рядко от преди и не с такава интензивност. Марси говори насън само два пъти.

— Луната! Луната! Луната!

Но сега това беше по-скоро тих и окаян зов, отколкото вик. Докато закусваха сутринта, Джорджа я попита какво е сънувала, но момиченцето не си спомняше.

— Луната ли? Не съм я сънувала. Сънувах коне. Ще ми купиш ли някой ден кон, мамо?

— Може би, когато вече не живеем в този апартамент.