Дийн Кунц - Непознати

Както бе казал на Паркър Фейн на Коледа, той беше убеден, че по пътя бе попаднал на опасна ситуация и колкото и параноично да звучеше споменът е бил заличен от паметта му. Съобщенията от неизвестния кореспондент водеха до този извод.

Преди два дни Доминик бе получил трети плик без обратен адрес и с пощенско клеймо от Ню Йорк. Вътре имаше две моментални снимки.

Първата не му оказа толкова силно въздействие, макар че неизвестно защо го изпълни с напрежение. Доколкото си спомняше, той не познаваше мъжа на снимката. Млад, възпълничък свещеник с буйни кестеняви коси, лунички и зелени очи. Свещеникът седеше на стол зад малко бюро, а до него имаше куфар. Раменете му бяха изправени, челото — вдигнато и коленете прибрани. Снимката обезпокои Доминик, защото лицето на свещеника беше безизразно, а погледът — втренчен като на мъртвец. Мъжът беше жив, но въпреки това очите му бяха ужасяващо безжизнени.

Втората снимка оказа на Доминик много по-силно въздействие. Той имаше чувството, че познава младата жена, макар да не си спомняше къде се бяха срещали. При вида й сърцето му започна да бие силно от страх като онзи, който го обземаше, когато се събудеше след среднощните си разходки насън. Жената беше около трийсетгодишна. Сини очи. Сребристоруси коси. Лице с изящно изваяни черти. Тя би била изключително красива, ако изражението й не беше същото като на свещеника — безжизнено и мъртвешко. Жената бе снимана от кръста нагоре. Лежеше на малко легло и завивките бяха дръпнати до брадичката й. Тялото й беше завързано с ремъци. Едната й ръка беше оголена и във вената на китката беше забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Жената изглеждаше дребна, безпомощна и отчаяна.

Снимката мигновено предизвика асоциации с кошмара му, в който невидими хора крещяха и натискаха лицето му в мивката. Няколко пъти този сън бе започнал в легло в непозната стая и зрението му беше замъглено от яркожълта мъгла. Гледайки младата жена, Доминик беше убеден, че някъде има и негова снимка в подобни обстоятелства — завързан с ремъци за леглото, с игла за интравенозно поддържане на живота в ръката и с безизразно лице.

В петък той бе показал двете снимки на Паркър Фейн и художникът бе стигнал до същите изводи.

— Ако греша, изпечи ме в ада и направи от мен сандвичи за дявола, но се кълна, че това е снимка на жена под наркоза и подложена на промиване на мозъка, каквото явно са направили и на теб. Господи, тази история става все по-интересна и странна с всеки изминал ден! Би трябвало да отидеш при ченгетата, но не можеш да го сториш, защото не знаеш на чия страна са. Онези хора може да са свързани с правителството. Но ти не си единственият, който си е навлякъл неприятности, приятелю мой. Свещеникът и жената също са се забъркали в това. Онзи, който е положил толкова много усилия, крие нещо много по-голямо, отколкото предполагах досега.

Доминик седеше в хотелската стая и гледаше снимките на свещеника и жената.

— Кои сте вие? — попита на глас той. — Как се казвате? Какво се случи с нас там?

Навън блеснаха светкавици. Дъждът барабанеше по външната стена на хотела и по прозореца, досущ препускащи копита на хиляди впрегнати коне.

Доминик се завърза за леглото по начин, който значително бе усъвършенствал след Коледа. Първо уви с марля китката на дясната си ръка, за да я предпази от охлузвания с въжето. Вече използваше найлоново въже шест милиметра в диаметър, направено да издържа хиляда и триста килограма и предназначено за алпинисти.

Това се наложи, защото през нощта на двайсет и осми декември той се бе измъкнал от въжето, като го бе прегризал насън.

В хотелската стая в Портланд Доминик се буди три пъти, като ожесточено се бореше с въжето, потеше се и дишаше учестено, а сърцето му биеше като обезумяло от страх.

— Луната! Луната! — крещеше той.

В деня след Коледа Джорджа Монатела заведе Марси при доктор Луис Безанкур и прегледът се превърна в изпитание, което измъчи лекаря, уплаши Джорджа и притесни и двамата. Марси пищя, драска с нокти и плака през цялото време.

— Не искам лекари! Те ще ми причинят болка.

В изключително редките случаи, когато момиченцето не се държеше добре, една плесница по дупето обикновено беше достатъчна, за да я вразуми и укроти. Но когато Джорджа направи това сега, ефектът беше обратен. Марси се разпищя още по-силно и се разрида още по-пронизително.

Медицинската сестра помогна на Джорджа да заведат детето от чакалнята в лекарския кабинет. Джорджа вече беше ужасно разтревожена от необяснимото държание на дъщеря си. Шегите и предразполагащите обноски на доктор Безанкур не бяха достатъчни, за да успокоят момиченцето, което се уплаши още повече и започна да се съпротивлява още по-ожесточено, когато го видя. Марси се дръпна назад, когато лекарят се опита да я докосне, изпищя, удари го и го ритна и се наложи Джорджа и сестрата да я хванат. А когато доктор Безанкур използва офталмоскоп, за да прегледа очите й, ужасът й достигна връхната си точка и Марси се напишка.