Дийн Кунц - Чейс

Убиецът се ококори.

— Няма да посмееш.

— Спомни си военното ми досие.

Лински пребледня, но продължи да се взира в него.

— Заглушителят е домашно изработен. Това ли е хобито на един обикновен учител по физика?

— Това е част от уменията, които получаваме в Братството. Умения за оцеляване.

— Та вие сте били истински скаути!

— Може да ти се струва смешно, но някой ден ще си доволен, че сме се научили добре да се защитаваме. Оръжия, експлозиви, отваряне на ключалки — точно от това ще се нуждаем в деня, когато градовете започнат да горят и ще трябва да се сражаваме в името на расата си.

— Добре, но какво общо има „Арийското братство“ с този случай?

Държанието на Лински се промени. Той сякаш загуби от арогантността си и нервно облиза устни.

— Трябва да разбера какво става. Трябва да знам дали те ще тръгнат след мен — каза Чейс — цялата тази откачена сбирщина. И ако тръгнат по следите ми — защо? В какво се забърках, когато те измъкнах от онази кола на алеята на влюбените?

Убиецът нищо не каза. Бен почти завря дулото на пистолета в дясното му око, давайки на психопата възможност да го разгледа детайлно откъм вътрешната страна.

Лински се опита да се свие, но въжетата бяха здраво стегнати.

— Беше преди доста време — въздъхна той.

— За какво говориш?

— За „Арийското братство“.

— Разкажи ми.

— Тогава бяхме на по двайсетина години.

— Бяхме? Кои бяхте?

— Лора, Хари и аз.

— Семейство Карнс? Неговите родители?

— Така се запознахме. Чрез Братството.

Тази връзка така изненада Бен, че той се зачуди дали не сънува. Изгарящата болка в рамото бе пропълзяла по врата и задната част на черепа му.

— Бяха трудни времена за тях. Хари беше останал без работа. Лора бе болна. Обаче имаха… момчето.

— Майк.

— Той беше изключително красиво дете.

Бен знаеше какво ще последва, не му се искаше да го чуе, но нямаше друг избор, освен да слуша.

— Невероятно красиво дете — продължаваше Лински, а отнесеният му поглед показваше, че в момента съзнанието му е обсебено от неговия образ. — На три-четири годинки.

Чейс вече не притискаше дулото на пистолета в окото на убиеца. Веднъж започнал, психопатът не се нуждаеше от напомняне да продължи. Цялото му държание се беше променило и той даже изглеждаше облекчен, че е бил принуден да направи тази изповед. Сваляше бремето от плещите си повече заради себе си, отколкото заради Бен.

— Разполагах с малко пари в един фонд. Лора и Хари имаха крещяща нужда от пари… а аз се нуждаех от онова, което имаха те.

— Продали са ти го.

— Бяха определили много висока цена за една нощ с него — каза Лински.

— Собствените му родители — промълви Чейс, припомняйки си Лора и Хари Карнс, както и енигматичните цитати по гоблените, закачени в дневната им.

— Висока цена в много отношения.

— Колко дълго продължи това? — попита Бен.

— По-малко от година. После се появиха угризенията, нали разбираш…

— Осъзна, че не е редно да го правиш, така ли?

— Не аз. Те. — В гласа на убиеца се долови сарказъм: — Те имаха парите, от които се нуждаеха, бяха разрешили финансовите си проблеми… следователно се намираха в по-добра позиция да намерят изгубените си скрупули. Отнеха ми момчето и ми казаха занапред да стоя далеч от тях. А той беше такова сладко ангелче! Завинаги, казаха те. Толкова ми беше трудно. Заплашиха ме, че ще кажат на останалите от Братството, че съм блудствал с Майки без тяхно знание. А тогава в организацията имаше (сигурно и сега има такива) хора, които щяха да ме закарат в гората и да ме застрелят, ако знаеха какъв съм. Не можех да рискувам да стане така.

— И през всичките тези години…

— Наблюдавах Майк от разстояние — каза Лински. — Гледах го как расте. Вече не беше толкова красив, нито толкова невинен, но… аз остарявах и мразех това. Година след година все по-ясно осъзнавах, че никога няма да имам… че никога няма да имам някого… нещо толкова красиво като Майк. Той беше там, за да ми напомня за най-хубавото време от живота ми, за отлетелите като миг дни с Майк, които никога нямаше да се върнат.

— Как така успя да му станеш частен учител? Защо избра точно теб сред толкова много хора?

— Той не ме помнеше.

— Сигурен ли си?

— Да. Това беше ужасно… Да знаеш, че всяка добрина, която си му сторил, всяка ласка, всяка нежност са забравени. Мисля, че беше забравил не само мен, но и всичко, което се бе случило… да бъде докосван, да бъде обожаван…, когато бе на четири годинки.