Дийн Кунц: Чейс

Седнал на канапето до Гленда, Бен си даде сметка, че семейство Карнс рядко имат посетители. Един ден някой щеше да си каже, че от доста време не е чувал нищо за Лора или Хари, след което щяха да открият двамата съпрузи, седнали на обичайните си места, но сбръчкани, съсухрени и мумифицирани, мъртви от цяло десетилетие, без никой да е разбрал.

— Той беше добро момче — каза Хари Карнс.

— Нека не лъжем пред господин Чейс — смъмри го Лора.

— Справяше се добре в училище и щеше да ходи в колеж — продължаваше Хари.

— Татко, знаем, че това не е вярно — възрази съпругата му. — Той пропадна.

— По-късно, да. Но преди това, майко, беше добро момче.

— Той пропадна и никога не бихте повярвали, че става дума за същото момче, което беше преди година. Започна да излиза. Винаги закъсняваше. Как изобщо можеше да свърши по някакъв друг начин?

Колкото повече стоеше в задушната стая, толкова по-силни тръпки побиваха Чейс. Той каза:

— Интересува ме онзи негов учител по физика, който му е преподавал в началото на годината.

Лора Карнс се намръщи.

— Както ви казах, вторият му учител се казваше Бандоф, но не мога да си спомня името на първия. Ти сещаш ли се, татко?

— Върти ми се из главата, майко, ама не мога да го уловя — рече Хари Карнс и насочи вниманието си към безмълвно ръкомахащия проповедник на телевизионния екран.

— Не трябваше ли да плащате на човека? — попита Гденда.

— Да, но винаги сме му плащали в брой. Никога не сме му давали чек. — Жената изгледа неодобрително голите крака на Гленда, сетне бързо отмести очи, сякаш се бе смутила. — Освен това той му преподаваше само няколко седмици. Майкъл не можа да научи нищо от него, затова намерихме господин Бандоф.

— Как открихте първия учител?

— Майкъл го намери в училището. Там са се запознали.

— В гимназията на Майк?

— Да, но човекът не работеше там. Той преподаваше в гимназията „Джордж Вашингтон“, на другия край на града, но беше в списъка с препоръчаните учители.

— Майкъл беше умно момче — отбеляза Хари.

— Умният никога не е достатъчно умен — парира го съпругата му.

— Един ден можеше да постигне нещо.

— Не и ако само се правеше на умен.

Двамата съпрузи действаха изнервящо на Бен. Не можеше да ги проумее. Без съмнение бяха религиозни фанатици, но сякаш вървяха по тяхна си странна пътечка сред пустошта на дезорганизираната религия.

— Ако не беше пропаднал — каза Лора, — можеше и да направи нещо със себе си. Обаче никак не можеше да се контролира. Как после да не стане онова, което се случи?

Гленда реши да смени темата.

— Спомняте ли си нещо — каквото и да е — за първия учител? Например къде е живял? Майк не е ли ходил при него на уроци?

— Мисля, че се сещам — каза Лора Карнс. — Май беше в онзи чудесен квартал в западната част на града, с всичките онези елегантни къщички…

— „Кресънт Хайтс“? — попита Гленда.

— Точно така.

Изведнъж Хари отвърна поглед от телевизора и се взря някъде над главата на жена си, изричайки:

— Майко, човекът не се ли казваше Лупински, Лепенски или нещо такова, а?

— Да, татко, прав си. Лински — така беше. Да, Лински.

— Ричард? — изхъхри Хари.

— Точно така, татко. Ричард. Ричард Лински.

— Но той никак не беше добър — каза Хари, обръщайки се към стената. — Затова му намерихме втори учител и оценките на Майкъл се повишиха. Той беше добро момче.

— Някога беше добро момче, татко! Знаеш, че не го обвинявам за нищо. Ние също носим голяма вина за него.

— Сигурни ли сте, че се е казвал така? — попита Гленда.

— Абсолютно — рече Лора. — Ричард Лински. Майкъл изобщо не го харесваше.

— Майкъл беше добро момче, майко — каза Хари Карнс, а в очите му проблеснаха сълзи.

Лора побърза да изрече:

— Да не обвиняваме повече сина си, татко. Съгласна съм. Той не беше лош.

— Едно дете не е виновно за грешките си, майко.

— Вината е и наша, татко. Ако Майкъл не беше идеален, това бе, защото и ние самите не сме идеални.

Говорейки все едно на евангелиста от телевизора, Хари каза:

— Не можеш да възпиташ едно набожно дете, ако ти самият си вършил лоши неща.

От мисълта, че двойката може да се впусне в поредната серия сълзливи изповеди, в които нямаше повече смисъл от думите по гоблените, на Бен му се повдигаше. Той се изправи и хвана ръката на Гленда, докато и тя се надигаше от мястото си.

— Съжаляваме, че ви накарахме да си припомните отново всички тези неща — каза Чейс.

— Няма за какво — отвърна му Лора. — Спомените смиряват.