Дийн Кунц: Чейс

Един от цитатите на стената изведнъж привлече вниманието му:

„И СЕДЕМТЕ ГРЪМОТЕВИЦИ ИЗДАДОХА СВОИТЕ ГЛАСОВЕ“

— Госпожо Карнс — започна Бен, — сама ли сте бродирали тези гоблени?

— Да. Бродирането ми помага да не отделям ръце от Божието дело.

— Прекрасни са. Обаче се чудех… какво точно означава този?

— Седемте гръмотевици, които изтрещяват едновременно — изрече тихо тя без плам или религиозна жар, а с изнервящо спокоен и властен тон, сякаш онова, което казваше, имаше изключително дълбок смисъл. — Точно така ще стане. И тогава ще разберем защо е трябвало да даваме най-доброто от себе си. Ще ни се прииска да сме били по-добри, много по-добри, когато седемте гръмотевици изтрещят наведнъж.

На входната врата госпожа Карнс попита:

— Върши ли Господ своето дело чрез вас, господин Чейс?

— Не върши ли Той своето дело чрез всички нас?

— Не. Някои от нас не са достатъчно силни. Но вие — вие Негова ръка ли сте, господин Чейс?

Бен не знаеше как да й отговори.

— Не мисля, госпожо Карнс.

Тя ги последва по алеята.

— Аз обаче смятам, че е така.

— Тогава пътищата Господни са още по-неведоми, отколкото сме и подозирали.

— Сигурна съм, че сте Негова ръка.

Прежурящото следобедно слънце излъчваше адски зной, но Лора Карнс продължаваше да всява ледени тръпки в душата на Бен. Той й обърна гръб, без да каже нито дума повече.

Жената продължаваше да стои на алеята и да се взира в тях, докато се отдалечаваха с очукания мустанг.

През целия ден Бен караше напосоки, завиваше на всяка пряка и се оглеждаше през цялото време да не би някой да ги следи. До този момент обаче нито той, нито Гленда бяха забелязали „опашка“.

Трябваше им телефонен автомат. Когато Бен зърна един, веднага паркира до него.

На пода на кабината цяла армия от мравки се бе заела с един умрял бръмбар, опитвайки се да го премести.

Гленда застана до отворената врата, докато Чейс търсеше в телефонния указател телефона на Ричард Лински. Името фигурираше в списъка. Адресът бе „Кресънт Хайтс“.

Гленда порови в портмонето си и му даде дребни. Бен пусна монетите и набра номера.

Телефонът иззвъня два пъти. След това мъжки глас изрече:

— Ало?

Бен не отговори.

— Ало? — повтори Ричард Лински. — Кой се обажда?

Бен тихо затвори.

— Е? — попита Гленда.

— Това е той. Истинското име на Съдията е Ричард Лински.

Стаята в мотела беше малка, изпълнена с жуженето на климатичната инсталация, монтирана в горната част на прозореца.

Бен затвори вратата и провери ключалката. Пробва веригата; стори му се здраво закрепена.

— Ако останеш тук, ще бъдеш в безопасност — каза той. — Лински няма как да знае къде си.

За да избегнат възможността Съдията да ги проследи, те не се върнаха в апартамента й да вземат какъвто и да е багаж за нея. Ако всичко протечеше добре, и без това нямаше да се наложи да останат за по-дълго от една нощ. Мотелът представляваше само временна спирка между самотата на миналото и онова, с което бъдещето можеше да ги дари.

Седнала на ръба на леглото, с розовите си чорапки и двете опашки, с които приличаше на момиченце, тя каза:

— Трябва да дойда с теб.

— Аз съм преминал през бойна подготовка, а ти — не. Толкова е просто.

Гленда не го попита защо не се е обадил в полицията. С информацията, с която се бяха сдобили, детектив Уолъс щеше да се съгласи поне да разпита Лински — и ако той беше убиецът, доказателствата щяха да свършат останалото. Всеки друг би му задал този въпрос — но тя не беше като останалите.

Навън бе паднала нощта.

— По-добре да тръгвам — каза той.

Тя стана от ръба на леглото и се притисна в обятията му. Той я прегърна силно.

По някакво мълчаливо взаимно съгласие те не се целунаха. Целувката означаваше обещание. Въпреки професионалните си бойни умения той можеше и да не се завърне жив от къщата на Лински. Поради тази причина не искаше да й дава обещания, които можеше и да не спази.

Бен отключи вратата, извади веригата и излезе на бетонната алея. Изчака я да затвори вратата и да заключи.

Нощта бе топла и влажна. Небето бе бездънно.

Той се качи в колата си и потегли.

В десет часа Бен паркира на две преки от къщата на Съдията и си сложи градинарските ръкавици, които бе купил по-рано. Премина останалото разстояние пеша и се спря пред дома на врага си, застанал на срещуположната страна на улицата.

Добре поддържаната сграда беше втората от ъгъла — бяла тухлена постройка с изумруденозелени первази и тъмно зеленикав плосък покрив. Бе разположена върху два образцово озеленени парцела, а цялата площ бе оградена от висок до кръста жив плет, който изглеждаше толкова съвършено равен, сякаш бе подрязвай с лазерен лъч.