Дийн Кунц - Брат Од

— Пък и кога някое коте ще се хване да тича след топките за тенис?

— Никога.

— А и кучетата никога не дъхат на мишки.

— Пфу! Дъхът на мишки!

— Коледа, ти наистина ли желаеш да работиш с кучета някой ден?

— Наистина. Мога да правя страхотни неща с кучета.

— Трябва да продължаваш с рехабилитацията, да укрепваш колкото се може повече ръката и крака си.

— Ще б-бъда както преди.

— Това се казва дух.

— Трябва да възстановя м-м-мозъка.

— Ще поддържам връзка с теб, Коледа. Ако още искаш да правиш страхотни неща с кучета, когато пораснеш и си готова да поемеш по своя път, имам един приятел, който може да ти осигури такава работа.

— Каква работа? — Очите й се отвориха широко.

— Решението за това предоставям на теб. Докато растеш и заякваш, трябва да измислиш най-страхотните неща, които може да се направят с кучета.

— Имах си добро куче. Казваше се Ф-Фарли. Опита се да ме спаси, но Джейсън и него застреля.

Говореше за ужаса по-безстрастно, отколкото аз бих могъл. Всъщност чувствах, че още една дума и ще се разкрещя.

— Един ден ще имаш кучета колкото ти душа иска. Ще живееш сред море от щастливо размахвани опашки.

Макар че преходът от Фарли към кикот й беше непосилен, коледа се усмихна.

— Море от щастливо размахвани опашки — щастливо повтори тя и усмивката не слезе от лицето й.

Протегнах ръката си:

— Сделка?

Тя сериозно обмисли предложението ми, кимна и пое ръката ми.

— Сделка.

— Преговорите с теб ме изпотиха, Коледа.

— Така ли?

— Капнах. Ти просто ме скъса. Не зная на кой свят се намирам. Чернее ми пред очите. Краката ми са уморени, ръцете ми са уморени, дори косата ми е уморена. Нуждая се от дълга дрямка и наистина, ама наистина от пудинг.

— Пудинг ли? — ухили се тя.

— Така ме изтощи, така ме изпоти, така ме изцеди, че дори не мога да дъвча. Зъбите ми са уморени. Даже са заспали. Мога да ям само пудинг.

— Колко си глупав! — ухили се тя.

— И преди са ми го казвали — уверих я аз.

Понеже с Романович се нуждаехме от място, в което бодасите нямаше да дебнат, сестра Анджела ни отведе в аптеката, където сестра Корин разпределяше вечерните дози лекарства в картонени чашки с имената на малките пациенти. Тя се съгласи да ни остави насаме.

— Добре — каза игуменката, щом вратата се затвори след сестра Корин. — Кой е бащата на Джейкъб и защо е толкова важно?

С Романович се спогледахме и изрекохме в един глас:

— Джон Хайнеман.

— Брат Джон? — В гласа й се долавяше съмнение. — Нашият благодетел? Комуто дължим цялото си богатство?

— Не сте видели юберскелета, мадам. Видите ли го, ще разберете, че няма кой да е освен брат Джон. Той иска да убие сина си и може би всички тях, всички деца тук.

Родион Романович се ползваше с известно доверие от моя страна заради картата си от Националната агенция за сигурност (НАС) и защото беше комичен. Може би се дължеше на странните молекули, които прехвърчаха в наситения с миризма на лекарства въздух на аптеката, но минута след минута желанието да му се доверя нарастваше.

Според хузито двайсет и пет години, преди да се озовем под обсада в снежната виелица, годеницата на Джон Хайнеман, Джени Калвино, родила сина им Джейкъб. Никой не знае дали се е подлагала на някакви медицински прегледи, но във всеки случай родила на термина си.

Двайсет и шест годишен, със значителни постижения в областта на физиката, Хайнеман не се радвал на бременността й. Чувствал се в капан. Един поглед към Джейкъб бил достатъчен, за да отрече бащинството си, да оттегли предложението си за брак, да изхвърли Дженифър Калвино от живота си и да не мисли за нея другояче освен като кожен карцином, успешно отстранен след хирургична интервенция.

Въпреки че дори по онова време Хайнеман бил заможен, Дженифър не поискала нищо. Враждебността му към уродливото момче била толкова силна, че Дженифър решила, че за Джейкъб е по-безопасно да няма контакти с баща си.

Майка и син не водили лесен семеен живот, но тя му се отдала изцяло и той се чувствал добре. Когато Джейкъб станал на тринайсет години, Дженифър умряла, но преди това осигурила доживотното му настаняване в дом за деца с увреждания към друга църква.

Постепенно Хайнеман се прочул и забогатял. Както много е писано, когато изследванията му го довери до неоспоримото заключение, че субатомната структура на вселената предполага зададен модел, той преразгледал живота си, раздал богатството си и в нещо като покаяние се оттеглил в манастир.