Дийн Кунц - Брат Од

— Ако ми откриете дете, което някога е било мъртво, но може да говори, евентуално ще науча каквото ни трябва и без любезното съдействие на господин Романович.

Забраденото й лице се разведри:

— Затова се бях запътила към теб, преди да се впуснем в разговор за бащата на Джейкъб. Едно момиче на име Флоси Баденблат…

— Не е възможно горкото дете да се казва така! — обади се Романович.

— Флоси — продължи сестра Анджела — е преживяла невероятни изпитания, но духът й не е пречупен. Тя се занимава много упорито с речева терапия. Гласът й е толкова ясен. Беше долу за рехабилитация, но я заведохме в стаята й. Елате.

Деветгодишната Флоси от една година се намираше в „Свети Вартоломей“. Според сестра Анджела момиченцето беше сред малкото деца, които някога щяха да напуснат дома и да имат свой собствен живот.

Имената на табелката бяха:

Флоси ни чакаше сама.

Половината на Полет се характеризираше от кукли и всякакви момичешки дрънкулки. Тоалетката й беше в розово и зелено, а възглавничките по леглото — в розово.

Половината на Флоси контрастираше с изчистената си простота. Доминираха синьото и бялото, единствената украса бяха няколко постера с кучета.

Фамилията Баденблат говореше за германски или скандинавски корени, но Флоси имаше средиземноморски тен, черна коса и огромни черни очи.

Не бях виждал момиченцето преди, а може и да съм го зървал от разстояние. Гърдите ми се стегнаха. Веднага разбрах, че ще е по-трудно, отколкото си представях.

Когато пристигнахме, Флоси седеше на пода и прелистваше албум със снимки на кубета.

— Скъпа, това е господин Томас, човекът, който желае да говори с теб — каза сестра Анджела.

Усмивката й не беше усмивката, която помнех от друго време и място, но беше също толкова прекрасна; усмивка, будеща спомена.

— Здравейте, господин Томас.

Седнах по турски пред нея:

— Приятно ми е да се запознаем, Флоси.

Сестра Анджела приседна на ръба на леглото й, а Родион Романович стоеше сред куклите и финтифлюшките на Полет като мечка в къщичката на Златокоска.

Момичето носеше червени панталони и бял пуловер с апликация на Дядо Коледа. Имаше фини черти, вирнат нос, деликатна брадичка. Можеше да мине за елфида.

Лявото ъгълче на устата й висеше деформирано, а левият й клепач беше дръпнат надолу.

Момиченцето подпираше книгата на лявата си ръка, която беше свита като щипка на рак, сякаш Флоси нямаше кой знае каква полза от нея. Дясната й ръка отгръщаше страниците.

Приковах вниманието й. Погледът й беше прям и нетрепващ, изпълнен с увереност, придобит от горчив опит — качество, което бях виждал и преди в едни други очи с точно този оттенък.

— Значи обичаш кучета, а, Флоси?

— Да, но не обичам името си.

И да е имала някога говорни дефекти, предизвикани от мозъчно увреждане, сега те бяха преодолени напълно.

— И защо не? Флоси е хубаво име.

— Кравешко име — отсече тя.

— Да, вярно, чувал съм, че някои хора кръщават кравите си така.

— И звучи като марка конец за зъби.

— Като си помисля, май си права. Как предпочиташ да те наричам?

— Коледа — отвърна тя.

— Искаш да се прекръстиш на Коледа?

— Ами да. Всички обичат Коледата.

— Да, бе, как не се сетих.

— На Коледа се случват само хубави работи. Следователно, ако се казваш коледа, не може да ти се случи нищо лошо, а?

— Добре, дай да започнем отначало. Много ми е приятно да се запозная с теб, Коледа Баденблат.

— Ще си сменя и ф-фамилията.

— Какво ще избереш вместо „Баденблат“?

— Каквото и да е. Още не съм решила. Ще бъде име, подходящо за работа с кучета.

— Ветеринарен лекар ли искаш да станеш, когато пораснеш?

Флоси кимна:

— Да, ама не мога. — Посочи главата си и заяви с ужасяваща прямота: — Изгубих си акъла онзи ден в колата.

— На мен хич не ми изглеждаш глупава — глупаво изтърсих аз.

— Тц. Не съм тъпа, но за да станеш ветеринар, се изисква повече акъл. Обаче, ако работя много упорито и в-възстановя ръката си и крака си, мога да работя при ветеринар, нали се сещаш, да му помагам и тем подобни работи. М-мога да к-къпя кучетата, да ги подстригвам — неща от този род. М-много искам да работя с кучета.

— Значи си падаш по тях.

— О, направо ги обожавам.

Тя засия, докато говореше за кучетата, и очите й изгубиха нещо от уязвимостта си.

— Имах куче — каза. — То беше добро куче.

Интуицията ме предупреди, че евентуални въпроси за кучето й биха довели до отговори, които нямаше да понеса.