Дийн Кунц - Брат Од

Както е тръгнало, варварският ни свят затъва все повече и повече в развала и бруталност. Нищо чудно потомците ни да са станали толкова жестоки и морално извратени, че да пресичат времето, за да се кефят на страданията ни в оргазмичния ритъм на кървавите бани, от които е израснала перверзната им цивилизация.

В интерес на истината много малко ни дели от тази картина и състоянието на днешните новини, които са фабрика за страхове и кървища.

Тези наши потомци сигурно ни привличат и могат да минават за едни от нас, ако пътешестват с реалните си тела. Следователно нищо чудно зловещо-втрисащите форми на бодасите, които са виртуалните им тела, да са отражение на болните им души.

Един от тримата неканени гости започна да дебне из стаята на четири крака като хищник и скочи на леглото, където зарови лице в завивките.

Като дим, отнесен от течението, друг бодак се плъзна към процепа под вратата на банята. Не знам каква работа имаше там, но със сигурност не е пускал водата в клозета.

Те не могат да минават през стени и затворени врати като блуждаещите мъртви. Нужна им е пукнатина, пролука, ключалката.

Макар че нямат маса и силата на гравитацията не би трябвало да действа върху тях, бодасите не летят. Те се изкачват и слизат по стълбищата, взимайки три-четири стъпала наведнъж, но никога не се носят във въздуха като призраците от филмите. Виждал съм ги да тичат яростно, бързи като пантери, но ограничавани от особеностите на терена. Изглежда, някои — но не всички — правила на нашия свят важат и за тях.

— Има ли проблем? — обади се Романович.

Поклатих глава и тайно му направих знак да си държи езика зад зъбите, който трябваше да е добре познат на всеки истински библиотекар.

Въпреки че хвърлях погледи към бодасите, външно си давах вид, че съм се задълбочил в морската рисунка на Джейкъб.

Досега зная само за още един човек, който можеше да вижда бодасите: едно шестгодишно англичанче. Броени минути след като ми сподели на глас за тези мрачни привидения в тяхно присъствие, то беше прегазено от един камион.

Според съдебния лекар на Пико Мундо шофьорът на камиона получил масивен инфаркт и рухнал върху волана.

Да, бе, да. А пък всяка сутрин слънцето изгрява по чиста случайност, а мракът идва с настъпването на залеза по някакво необяснимо съвпадение.

— Около минута не бяхме сами — викнах на Романович, щом стая номер четиринайсет се изпразни от бодаси.

Отворих блока на третата рисунка и се втренчих в безликата Смърт с огърлица от човешки зъби. Следващите листи бяха празни.

Джейкъб не погледна отворения скицник, който бутнах към него, и продължи да се занимава с картината си.

— Джейкъб, къде видя това нещо?

Той не ми отговори и аз се замолих да не се е отдръпнал в черупката си.

— Джейк, аз също съм го виждал. И то днес. На върха на камбанарията.

— Дойде тук. — Джейкъб си избра друг молив.

— В тази стая ли, Джейк? Кога е идвал?

— Много пъти е идвал.

— Каква работа има тук?

— Гледа Джейкъб.

— Само те гледа?

Морето започна да бушува изпод молива. Тоналността на първите щрихи, нанесени върху хартията, говореше за нетрепващи, страшни черни води.

— Защо те гледа?

— Нали знаеш.

— Вярно? Хм, май съм забравил.

— Иска да ме убие.

— Ти каза по-рано, че Небивалото иска да умреш.

— Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Тази рисунка със забулената фигура — това ли е той?

— Не страх от него.

— Той ли е дошъл да те види отдавна, когато си бил болен, когато си бил изпълнен с чернотата?

— Небивалото казало: „Остави го да умре“, но тя не оставила Джейкъб да умре.

Или Джейкъб като мен виждаше духове, или този „косач“ не беше повече призрак от ходещата мощехранителница. Със следващия въпрос потърсих потвърждение на догадките си:

— Майка ти виждала ли е Небивалото?

— Тя казала дойде и той дошло точно онзи път.

— Къде беше ти тогава?

— Където всички носеха бяло и обувките им шляпаха, и биеха инжекции.

— Значи, когато Небивалото е дошъл, ти си бил в болницата. Но така ли се е появил — с расо, качулка и огърлица от човешки зъби?

— Не. Това е сега. Отдавна не било така.

— И отдавна той е имал лице, нали?

Преливащите тонове оформиха морето, изпълнено със своя мрак, но разведрявано от светлото небе.

— Джейкъб, той имаше ли лице?

— Лице и ръце, и тя казала: „Ти наред ли си?“, а Небивалото отговорило: „Той не е наред“, а тя казала „Боже, боже, страх те е да го докоснеш“, а той казал „Мръсница“. — Той спря да рисува, защото ръката му трепереше.