Дийн Кунц - Брат Од

Гласът му тежеше от емоции. Към края на монолога си говорният му дефект се усещаше доста по-ясно.

Разтревожих се, че може би съм го притиснал твърде много, и му дадох време да се успокои. Когато ръката му спря да трепери, той отново подхвана рисунката си.

— Оказа ми неоценима помощ, Джейк. Ти си истински приятел. Зная, че не ти беше лесно, но те обичам, задето се показа такъв приятел.

Очите му се стрелнаха почти крадешком и той отново заби поглед в листа.

— Джейк, ще нарисуваш ли нещо специално за мен? Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото така, както е изглеждало преди много време.

— Не мога.

— Знам, че имаш фотографска памет. Това означава, че запомняш всичко, което виждаш, в големи подробности много преди океана, камбаната и понасянето по вълните. — Погледнах стената, отрупана с портретите на майка му. — Като лицето на майка ти. Прав ли съм, Джейк? Спомня ли си всички отдавнашни неща, все едно са били преди час?

— Боли — каза той.

— Какво те боли, Джейк.

— Боли, че всичко толкова ясно.

— Има си хас. Аз ли не знам. Момичето ми си отиде преди шестнайсет месеца, а с всеки изминал ден я виждам все по-ясно.

Той рисуваше. Аз чаках.

— Знаеш ли на колко години си бил тогава, в болницата?

— Седем. На седем години.

— Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото както е изглеждало тогава в болницата, когато си бил седемгодишен, Джейк?

— Не мога. Очите ме бляха. Като прозорец, по който вали дъжд и нищо не виждаш през пороя.

— Онзи ден зрението ти е било замъглено?

— Замъглено.

— Сигурно от болестта. — Надеждата ми издъхваше като спукан балон. — Да, ясно.

Отворих на втория лист с рисунката на калейдоскопа, залепен за прозореца.

— Колко пъти си виждал това същество, Джейк?

— То не едно. Различни същества.

— Колко пъти са били на прозореца?

— Три пъти.

— Само толкова. Кога?

— Два пъти вчера. После като излязох от съня.

— Когато си се събудил тази сутрин?

— Аха.

— И аз съм ги виждал. Не проумявам какво представляват. Според теб, какви са те, Джейк?

— Хрътките на Небивалото — незабавно отвърна Джейкъб. — Не ме е страх.

— Хрътки, а? Тука не виждам кучета.

— Не кучета, а като кучета — обясни той. — Зли кучета. Обучил ги е да убиват, изпраща ги и те убиват.

— Хрътки за атака.

— Не ме е страх, и няма да ме е страх.

— Джейкъб Калвино, ти си много смел млад момък.

— Тя каза… тя каза да не те е страх, не сме родени да се страхуваме непрекъснато, родени сме да бъдем щастливи и да направим света по-добро място.

— Ще ми се да познавах майка ти.

— Тя каза, че всеки… че всеки, бил той богат или беден, важна клечка или абсолютно нищо — всеки е осенен. — При думата „осенен“ умиротворението се изписа на несиметричното му лице. — Ти знаеш ли какво е да си „осенен“?

— Да.

— Бог ни осенява, за да дадем своя принос към света или за да не го дадем — изборът си е наш.

— Като рисунките ти — казах аз. — Като невероятния ти талант.

— Като палачинките ти.

— Я, значи знаеш, че аз правя палачинките?

— Тези палачинки ги правиш с божието осенение.

— Благодаря, Джейк. Поласкан съм. — Затворих блока и се надигнах от стола. — Сега трябва да бягам, но ако не възразяваш, ще се радвам да те видя отново.

— И аз тебе.

— Хей, нали си мъжко момче?

— Мъжко момче и съм добре — увери ме той.

Отидох до него, положих ръка на рамото му и разгледах рисунката от неговата перспектива.

Той имаше страхотна техника, но не беше просто това. Джейкъб разбираше светлината, разбираше, че я има дори в сянката, разбираше колко е красива и колко се нуждаят хората от нея.

Макар че до здрачаване имаше още време, виелицата беше стиснала небето за гушата и бе натикала светлината в миша дупка. Зимният сумрак владееше всичко.

По-рано Джейкъб ме беше предупредил, че мракът ще настъпи с мрака. Може би смъртта нямаше да чака падането на нощта. Може би този фалшив здрач й беше достатъчен.

След като обещах на Джейкъб да се върна, излязох при господин Романович, който веднага ме подхвана:

— Господин Томас, техниките ни на разпит се различават от земята до небето.

— Тъй вярно, сър, но сестрите са издали абсолютна възбрана върху изтръгването на нокти с клещи.

— Дори и сестрите грешат понякога. Както и да е, мисълта ми беше, че се справихте блестящо. Впечатлен съм.

— Не зная, сър. Напипвам го, близо съм, но още не съм там. Ключът е у него. По-рано днес ме изпратиха при него, защото той държи ключа.