Дийн Кунц - Брат Од

— Доколкото схващам, „изпълнен с чернотата“ означава, че си бил болен. Тежко болен. Да не би мъжът, който те е осъдил на смърт, да е бил някой доктор?

— Той беше Небивалото. Нищо повече. Хич не ни е изтрябвал.

Гледах как изящните линии се изливат изпод тромавите пръсти на късата, широка ръка.

— Джейкъб, помниш ли лицето му?

— Отдавна. — Той поклати глава. — Отдавна.

Падащият сняг заслепяваше прозореца на стаята като катаракт.

Стоящият на прага Романович почука с пръст по циферблата на часовника си и многозначително повдигна вежди.

Може би малкото време, с което разполагахме, беше скъпоценно, но не виждах къде другаде да го оползотворя, ако не тук, на мястото, където бях изпратен с посредничеството на някога мъртвата Джъстин.

Интуицията ми подсказа въпрос, чиято важност осъзнах веднага:

— Джейкъб, нали знаеш името ми, пълното ми име?

— Чудакът Томас.

— Да. Фамилията ми е Томас. А каква е твоята фамилия?

— Нейното име.

— Точно така. Твоята фамилия е също като фамилията на майка ти.

— Дженифър.

— Това е собствено име, Джейкъб.

Моливът застина на място, сякаш споменът за майка му така преизпълваше сърцето и съзнанието му, че нямаше кой да води ръката му.

— Джени — отвърна той. — Джени Калвино.

— Значи се казваш Джейкъб Калвино.

— Джейкъб Калвино — потвърди той.

Името не ми говореше нищо, макар интуицията да ми бе подсказала, че то е от съдбовно значение.

Моливът отново се раздвижи и корабът придоби по-ясни очертания, плаващото корито, от което бяха разпръснати останките на Джени Калвино.

Както и при предишната ми визита, на масата лежеше още един голям блок за рисуване. Колкото повече си блъсках главата над въпроса как да измъкна жизненоважната информация от Джейкъб, толкова повече ме теглеше към този блок. Ако вземех да го разглеждам без разрешение, Джейкъб можеше да изтълкува действията ми като грубо потъпкване на личното му пространство. Можеше да се обиди, да се свие в черупката си и да не ми продума.

От друга страна, ако помолех да разгледам рисунките му и той откажеше, това щеше да сложи край на разпита.

Фамилията на Джейкъб не се оказа съдбоносно важна, но в случая смятах, че интуицията няма да ме подведе. Блокът сияеше, изпъкваше на масата, пращеше от живот.

Плъзнах тази хиперреалност към себе си. На Джейкъб или не му пукаше, или не ме забеляза.

Когато разгърнах блока, видях рисунка на единственият прозорец в стаята. Калейдоскопът от кости, който се притискаше към стъклата, беше умело предаден до най-малката подробност.

Романович надуши, че съм направил тревожно откритие, и се вмъкна в стаята.

Вдигнах ръка, за да го спра, но протегнах блока към него, за да види рисунката.

Когато отгърнах нов лист, открих друго изображение на звяра на същия този прозорец, но тук костите образуваха друг модел.

Или нещото беше стояло залепено за прозореца достатъчно дълго, за да го нарисува Джейкъб в такива детайли, в което силно се съмнявах, или младежът имаше фотографска памет.

Третата рисунка беше на загърната в расо фигура с огърлица от човешки зъби и кости: косачът на души, както го бях видял в кулата: безлик и дългорък. Тъкмо щях да покажа рисунката на Романович, когато три бодака се промъкнаха в стаята.

Затворих блока.

Трите зловещи сенки се скупчиха около Джейкъб, без да проявят никакъв интерес към мен. Ръцете им, които завършваха без пръсти и бяха размити като телата им, приличаха повече на лапи — или на мрежестите крайници на амфибиите.

Джейкъб работеше, без да забелязва безплътните си посетители, макар по всичко да личеше, че те го галят по лицето. Тръпнещи от вълнение, духовете проследиха извивката на якия му врат и започнаха да разтриват широките му рамене.

Изглежда, бодасите опознават този свят с някои, ако не с всичките пет сетива, а може би си имат и собствено шесто чувство, но не могат да му въздействат. Ако сто бодака решат да се втурнат вкупом, стъпките им няма да произведат звук, а движенията им — и най-лек полъх.

Изглежда, Джейкъб излъчваше нещо, което ги възбуждаше. Може би от него изтичаше жизнената му сила и те усещаха скорошната му смърт. Когато нещастието най-сетне се стовареше върху главите ни, те щяха да се гърчат и да припадат в тръпките на отвратителен екстаз.

Преди имах основание да вярвам, че това не са духове. Понякога се чудя дали не са пътешественици във времето, които се завръщат в миналото във виртуални тела.