Дийн Кунц - Брат Од

— За кучета ли дойдохте да си приказваме, господин Томас?

— Не, Коледа. Дойдох да те помоля за услуга.

— Каква услуга?

— Абе, най-забавното е, че не си спомням. Коледа, нали не възразяваш да ме почакаш малко?

— Ами не. Имам си книжка с кучета.

Изправих се.

— Сестро, може ли да поговорим?

Двамата с игуменката отидохме в другия край на стаята. Уверен, че не можем да го изхвърлим като мръсно коте — или куче — Романович се приближи до нас.

— Мадам — едва чуто прошепнах аз. — Какво е преживяло това момиченце… Какво е трябвало да изтърпи?

— Биографиите на децата не са за всички уши — рече тя и удостои руснака с многозначителен поглед.

— Може и да съм всякакъв — защити се Романович, — но не съм клюкар.

— Или библиотекар — добави сестра Анджела.

— Мадам, има някакъв шанс да узная какво ни се готви с помощта на момиченцето — и да спася всички ни. Но… ме е страх.

— От какво, Оди?

— От това, което момиченцето може би е трябвало да изтърпи.

Сестра Анджела размисли за момент.

— Живяла е заедно с родителите си, баба си и дядо си. Една нощ дошъл братовчед й. Деветнайсетгодишен. Проблемно момче. Надрусано с бог знае с какво.

Знаех, че сестра Анджела не е вчерашна, но не исках да чуя каквото имаше да ми каже. Затворих очи.

— Братовчед й застрелял всички. Стари и млади. После се… гаврил с Флоси. Била на седем.

Бива си ги тези сестри. От глава до пети в бяло, а се заравят във всемирната мръсотия, измъкват бисерите от нея и ги лъсват доколкото могат. С бистър поглед те отново и отново се гмуркат в калта — пратеници на надеждата, а ако изпитват страх — не го показват.

— Когато въздействието на наркотика отминало, младежът разбрал, че ще го хванат, затова поел по пътя на малодушието. Отишъл в гаража и отворил прозореца на колата колкото да пъхне вътре маркуча, който бил прикрепен към ауспуха. Прибрал Флоси при себе си. Не му стигало това, което й е причинил. Искал да я вземе със себе си.

Не стихват безсмислените бунтове, издигането на Аза над всичко, нарцисизмът, който вижда лицето на всяка власт единствено при съприкосновения с огледалото.

— И после се уплашил — продължи сестра Анджела. — Зарязал я в колата и набрал деветстотин и единайсет. Съобщил, че е извършил опит за самоубийство и дробовете му горят. Задъхвал се, докато молел за помощ. Седнал и зачакал пристигането на линейката.

Отворих очи, за да почерпя сила от нейната.

— Мадам, веднъж днес и веднъж вчера някой от Другата страна, някой, когото познавах, се опита да използва Джъстин като медиум, за да се свърже с мен. Вероятно искаше да ме предупреди за надвисналата беда.

— Разбирам. Мисля, че разбирам. Добре де, не разбирам. Приемам думите ти, Господ да ми е на помощ. Говори, говори.

— Умея да хипнотизирам с монета или медальон, или най-общо казано с нещо ярко. Един познат магьосник ме научи на този трик.

— С каква цел?

— Дете, което е било извадено от състояние на клинична смърт, може би представлява нещо като мост между този свят и следващото измерение. Отпуснато, в състояние на лека хипноза, то може да бъде гласът на някого от Другата страна, който не може да разговаря с мен чрез посредничеството на Джъстин.

Лицето на игуменката се помрачи:

— Но Църквата се противопоставя на всякакъв интерес към окултното. А и колко травмиращо може да се окаже подобно преживяване за детето?

Поех си дълбоко дъх и изплюх камъчето:

— Няма да го направя, сестро. Просто искам да знаете, че така може би ще науча какво ни се готви и може би трябва да хипнотизирам Флоси. Но съм твърде слаб. Твърде уплашен и твърде слаб.

— Не си слаб, Оди. Знаеш го много добре.

— Не, мадам. Сега се издънвам. Не мога… Коледа е толкова… сърцето й е преизпълнено с кучета… Не мога да го понеса.

— Нещо не ми е ясно. Какво премълчаваш, оди?

Поклатих глава. Чудех се как да обясня ситуацията.

Романович вдигна от леглото на Полет обточеното си с кожи палто и прошепна с глухо ръмжене:

— Сестро, нали знаете, че господин Томас е изгубил най-милото си.

— Да, господин Романович, известно ми е.

— Онзи ден господин Томас е спасил много хора, но не е успял да спаси нея. Тя имала черна коса, черни очи и кожа като на това момиченце.

Тези връзки бяха възможни само ако знаеше за загубата ми повече от изнесеното в пресата.

Очите му, както и преди, си оставаха загадка; животът му си оставаше затворена книга.

— Казвала се е Бронуен Луелин, но не обичала името си. Намирала, че Бронуен подхожда на елфида. Наричала се Сторми.