Дийн Кунц - Брат Од

От загадка руснакът се беше превърнал в мистерия.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Наричала се Сторми, както Флоси иска да й викат Коледа. Като момиче Сторми била изнасилена от втория си баща.

— Никой не го знае — възразих аз.

— Малко хора го знаят, господин Томас — поправи ме той. — Няколко социални работници например. Стори не е страдала от умствени или физически увреждания, но както виждате, сестро, паралелите усложняват неимоверно ситуацията за господин Томас.

Неимоверно — точна дума. Неимоверно. Толкова неимоверно, че не ми хрумна никакъв отговор — банален или духовит, щипка кисел хумор или изтъркана шега.

— Да говори с изгубената любима чрез медиум, който му прилича на нея… ще е неимоверно трудно. За всеки би било неимоверно трудно. Той знае, че използването на Флоси като проводник може да я травмира, но ще се залъже, че травмата е нужна в името на всеобщото благо. Ала е безсилен заради вида й, състоянието й. Тя е невинна като Сторми, което я прави неприемлива.

Гледах как Коледа разлиства албума с кучетата.

— Сестро — подех аз, — какво ще стане, ако я използвам като мост между живите и мъртвите и това върне спомена за забравената смърт? Ами ако в резултат на преживяното остане с по един крак в двата свята и не успее да постигне тук мир и завършеност? Вече са я използвали и захвърлили като непотребна вещ. Недопустимо е да я използваме отново, все едно с какво оправдание. Недопустимо е.

Романович измъкна един портфейл от палтото, метнато на ръката му, разгъна го така, че да зърна ламинираната служебна карта, но не ми я показа веднага.

— Господин Томас, ако ви се налагаше да прочетете досието ми от двайсет страници, изготвено от най-опитните анализатори на разузнаването, щяхте да узнаете за мен всичко, което си струва и цял куп неща, които не представляват интерес дори за родната ми майка, която ме обичаше безумно.

— И която е била професионален убиец.

— Правилно.

— Извинете? — намеси се сестра Анджела.

— Майка ми беше също така и концертираща пианистка.

— Вероятно е била и главен готвач.

— Всъщност сладкарството го усвоих от нея. Господин Томас, след като прочетох досието ви от двайсет страници, реших, че сте ми ясен, но се оказа, че не знам почти нищо важно за вас. Нямам предвид само за… дарбата ви. Искам да кажа, че не знаех що за човек сте.

Изведнъж се оказа, че руснакът е доста ефикасен лек срещу меланхолия. Настроението ми скочи.

— С какво се занимаваше баща ви, сър?

— Приготвяше хората за последния им път.

За сега не бях забелязал душевен смут у сестра Анджела.

— Семеен занаят, значи. Сър, защо толкова директно нарекохте майка си професионален убиец?

— Нали разбирате, строго погледнато, професионалният убиец се занимава с високопоставени личности, обикновено свързани по някакъв начин с политиката.

— Докато погребалният агент не е толкова придирчив.

— Но не е и безразборен в избора си, господин Томас.

Освен ако сестра Анджела не беше редовен посетител на тенис мачовете, на следващата сутрин вратът й щеше да е схванат.

— Сър, обзалагам се, че баща ви е бил гросмайстор.

— Има една-единствена национална титла.

— Бил е погълнат от кариерата си на погребален агент?

— За съжаление не. Петгодишната присъда „лишаване от свобода“ го завари в разцвета на активната му състезателна дейност.

— Ама че кофти.

Докато ми представяше служебната си карта с холограмни стикери, която беше измъкнал от портфейла си, Романович заговори на сестра Анджела:

— Това са старите ми грехове от времето в Съветския съюз, които са признати и изкупени. Отдавна съм на страната на истината и справедливостта.

— Национална агенция по сигурност — прочетох аз.

— Правилно, господин Томас. След като наблюдавах отношението ви към Джейкъб и към малкото момиченце тук, реших да ви взема под крилото си.

— Трябва много да внимаваме, сестро. Може би ще ни сграбчи под крилото си както орел — плячката си.

Тя кимна, но не личеше да разбира нещо от ставащото.

— Трябва да поговорим насаме — каза Романович, докато му връщах служебната карта.

— Първо искам да разменя няколко думи с момичето.

Когато отново седнах на пода до Коледа, тя вдигна поглед от книжката си и каза:

— Х-харесвам и котките, ама те не са кучета.

— Определено — съгласих се аз. — Виждала ли си някога група котки, достатъчно силни, за да теглят шейна?

Коледа си представи група котки, впрегнати като кучета, и се разкикоти.