Дийн Кунц - Брат Од

Максуел триумфирал. Напуснал кафенето и едва по-късно, вкъщи, докато се смеел, ме хрумнало, че просто е можел да си подаде оставката. Журналистическата кариера май се била превърнала в затвор.

Когато смехът секнал, Максуел решил, че проявата на лудост е била божи дар, знак да смени Лос Анджелис с място, където ще намери повече сплотеност и по-малко графити. Преди петнайсет години кандидатствал за послушник, приели го и вече е минало цяло десетилетие откакто се е покалугерил.

Той внимателно разгледа прозореца:

— Когато старото абатство беше преустроено в училище, някои от прозорците на първия етаж бяха изцяло сменени с по-големи с дървени рамки. Но това тук са си старите прозорци. По-малки са и всичко им е от бронз — рамки, первази, всичко.

— Стъклата са малки и квадратни — добави Романович. — Онова зверилище, което срещнахме в бурята, няма да се промъкне през тях. Дори да издъни целия прозорец, пак ще бъде твърде голямо, за да влезе в стаята.

— Съществото при охладителната кула беше по-малко от онова, което се блъсна в джипа. То не би могло да се промъкне през двайсет и пет сантиметров квадрат, но ще мине през отворен прозорец.

— Това са еркерни прозорци, които се отварят навън — забеляза брат Максуел, докато барабанеше по ръчката. — Дори ако разбие някое стъкло и занапира вътре, само ще блокира прозореца, който се мъчи да отвори.

— Докато се е прилепило към стената — констатира Романович.

— В този вятър — добави брат Максуел.

— Което не е проблем за него — допълних аз — дори да балансира със седем чинии на бамбукови пръчки.

— Ба! — Брат юмрука махна пренебрежително с ръка. — С три чинии може би, но не и със седем. Тук добре сме се справили. Добре.

Клекнах до Джейкъб:

— Красива бродерия.

— Да са ми заети ръцете — отвърна Джейкъб, без да сваля очи от ръкоделието си.

— Дяволът само търси празните ръце — казах аз.

— Заетите ръце са щастие — отговори простичко той. Подозирах, че майка му му е разкрила удовлетворението и вътрешното спокойствие, които изпълват човека, успял да даде скромния си принос на света.

Освен това ръкоделието му даваше повод да избягва зрителен контакт. През своите двайсет и пет години навярно в твърде много очи бе виждал шок, погнуса, презрение и нездраво любопитство. По-добре да не срещаш ничии погледи освен на монахините и на онези очи, които моливът насища с любовта, нежността, ласката, за която копнееш.

— Всичко ще бъде наред.

— Той иска да умра.

— Какво иска и какво ще получи са две различни неща. Майка ти го е нарекла Небивалото, защото никога не е бил налице, когато сте се нуждаели от него.

— Той е небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Вярно. Той е Небивалото, но също така е и Небъделото. Той никога няма да те нарани, няма да се добере до теб, не и докато аз съм тук, не и докато на това място има живи сестра или брат. А те всичките са тук, Джейкъб, защото си специален, защото си безценен и неповторим — за тях и за мен.

Той вдигна деформираната си глава и за разлика от друг път не се извърна свенливо, а ме погледна право в очите.

— Добре ли си? — попитах го.

— Добре съм. А ти добре ли си?

— Аха. Добре съм. Ти… в опасност ли си?

— Може би мъничко — отвърнах аз, защото знаех, че ще усети, ако излъжа.

Очите му, разположени несиметрично на триъгълното му лице, бяха спокойни и ясни, изпълнени с плахост и смелост, красиви въпреки различната си височина.

Гласът му стана по-нежен, но в тези очи блесна проницателност, която не бях съзирал досега.

— Обвиняваше ли се?

— Да.

— Опрощение?

— Получих го.

— Кога?

— Вчера.

— Значи си готов?

— Дано да съм, Джейкъб.

Той не само че се взираше в очите ми, той търсеше погледа ми.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш, Джейкъб?

— За момичето ти.

— Благодаря, Джейк.

— Зная това, което ти не знаеш.

— И какво е то?

— Зная какво е намерила в теб — каза той и отпусна глава на рамото ми.

Джейкъб постигна нещо, което мнозина са опитвали да сторят, но малцина са успели: затвори ми устата.

Прегърнах го и останахме така около минута. Нямаше нужда от думи, защото и двамата бяхме добре, и двамата бяхме готови.

Родион Романович постави голямото дипломатическо куфарче върху едно от леглата в единствената стая, където нямаше деца.

То беше негово. По-рано днес брат Леополд го беше донесъл от стаята му в крилото за гости и го беше пъхнал в багажника на джипа.