Дийн Кунц - Брат Од

Бях сигурен, че безразличието на звяра е престорено и че той ще се завърне за нас.

— Карай! Няма какво да седим тук. Давай, давай, да се прибираме!

— Не мога да мръдна, преди той да се е отдръпнал — Юмрука посочи джипа, който блокираше пътя пред нас.

Отдясно, на юг, се издигаше стръмно възвишение, от което юберскелетът 17 17 Алюзията на автора е за свръхчовека на Ницше — ubermensch. — Б.пр. беше изприпкал като стоножка. Може би нямаше да затънем в дълбоките преспи, но със сигурност щяхме да се изтърколим надолу.

Зловещата светлина на мрачния ден ни разкри как снежните савани на северната ливада се увиват около фантастичната архитектура от неспокойни кокали, но това далеч не беше всичко.

Родион Романович още натискаше спирачката и червените мигачи къпеха снега в кърваво сияние.

Отляво ливадата хлътваше на около половин метър от алеята. Вероятно можехме да заобиколим Романович, но това беше излишен риск.

— Тоя наред ли е? Чака да го види повторно! Свирни му!

Юмрука натисна клаксона. Червените мигачи трепнаха. Юмрука отново натисна клаксона и този път руснакът даде ход, но след секунди пак натисна спирачката.

Чудовището се задаваше от север. Преднамерено забавеният му ход издаваше зловещо намерение.

Изумление, страх, любопитство: каквото и да беше заковало руснака на място, той се отърси от вцепенението си. Джипът се понесе напред.

Преди Романович да набере скорост, създанието се втурна, изправи се на задните си крака, размаха сложната система от пинцети, които му служеха като ръце, сграбчи плячката си и преобърна джипа.

Десен борд: преобърнат джип. Ляв борд: колелата напразно рият в бомбардирания от снежинки въздух, търсейки съприкосновение със земята.

Руснакът и осемте монаси можеха да излязат само през задния отвор или през вратите, обърнати към небето, но не бързо и не лесно.

Предположих, че звярът или ще отвори вратите, за да улови деветте мъже, или ще ги докопа, докато се мъчат да му избягат. Как щеше да им направи същото като на брат Тимотей — не знаех, но не се съмнявах, че методично ще ги събере един по един.

Когато ги ожънеше, щеше да ги прибере някъде, за да ги разпне като горкият им събрат, преобразувайки тленните им обвивки в какавиди. Или пък направо щеше да дойде при нас, във втория джип, и по-късно днес щеше да наблъска осемнайсет пашкула в охладителната кула.

Вместо да продължи с обичайната си машинална настойчивост, съществото се отдръпна от преобърнатия джип и зачака. То запази основната си форма, макар че се сви леко, но не спря да суетничи и представи цял спектакъл от цъфтящи импровизации.

С безстрашния си апломб на майстор по измъкването брат Юмрука си сложи предпазния колан, вдигна стоманения снегорин, натисна газта и даде на заден.

— Не може да ги оставим така — казах аз и братята зад мен изреваха гръмогласно в знак на одобрение.

— Никого не оставяме — увери ме Юмрука. — Дано са достатъчно изплашени, за да не излязат.

Камарата от кости бдеше на пост край пътя като страховита моторизирана скулптура, сътворена от войнстващи мародери. Може би чакаше капакът на голямата консерва да се отвори?

Щом се отдалечихме на петдесет метра, преобърнатия джип се превърна в неясно петно, а фъртуната покри кокалестия дух с камуфлажна завеса.

Сложих си предпазния колан и чух как братята се закопчават. И сам Господ да е зад волана, не боли да се закопчаете.

Юмрука забави и спря. Потегли бавно с единия крак на спирачката.

Не се чуваше друго освен дишането на монасите.

— LIBERA NOS A MALO — каза брат Алфонс.

Избави ни от лукавия.

Юмрука смени педала на спирачката с този на газта. Двигателят изръмжа, веригите на гумите изтръгнаха звънки ритми от паважа и ние препуснахме надолу, устремени покрай преобърнатия джип и към чудовището.

До последния момент мишената не даде вид да ни е забелязала, а може би просто не се страхуваше.

Най-напред се врязахме в нещото със снегорина и моментално загубихме повечето набрана инерция.

Посипа се бесен град от кости. Предното стъкло нададе луд писък, пръсна се на хиляди парченца и заедно с него по нас се посипаха костички.

Сложен набор от кости се приземи в скута ми, гърчейки се като смачкан рак. От гърдите ми се изтръгна мъжественият писък на девойка, налетяла на космат паяк. Изтръсках гадорията на пода.

На пипане беше студена и хлъзгава (но не мазна или мокра), сякаш й е липсвала живителна топлина.