Дийн Кунц - Брат Од

Прокуденикът се разтърсваше от спазми, точно като обезглавена змия — силно, ала без намерение да хапе. Въпреки това бързо качих крака на седалката и здраво се загърнах с фустата си (каквато нямах, разбира се).

Спряхме на десет метра след преобърнатия джип и дадохме на заден, докато не се изравнихме с него. През цялото време нещо пукаше и хрущеше под гумите.

Когато слязох, видях, че алеята е обсипана с потръпващи костни образования, разчленени останки от фрагментираната анатомия на звяра. Някои бяха големи колкото прахосмукачка, много други имаха размерите на по-дребни домакински уреди, но всички се гърчеха, свиваха и извиваха, прегъваха, сгъваха и разгъваха, като че ли танцуваха под вълшебната пръчица на някой могъщ заклинател.

По цялата алея бяха пръснати хиляди кости от всички размери и видове. Те трополяха на място, сякаш земята се тресеше, но аз усещах само стабилна почва под скиорските си ботуши.

Изритах отломките настрана, разчистих пътека до преобърнатия джип и се покатерих отгоре му. Братята ме гледаха отвътре и мигаха объркано. Отворих една врата и брат Рупърт изтопурка през костите, за да ми помогне. Скоро монасите и руснакът бяха изтеглени на свобода.

Някои бяха контузени, всички бяха потресени, но никой не беше ранен.

Гумите на втория джип бяха надупчени от многобройните остри костици. Автомобилът седеше по капли. Налагаше се да извървим стоте метра до училището.

Щом един невъзможно ходещ калейдоскоп съществува, значи има и втори — всички споделяхме това мнение, но никой не намери за необходимо да го изкаже гласно. Всъщност било поради шока, било поради страха, се изрекоха много малко думи, и то възможно най-тихо.

Всички работехме припряно, за да разтоварим „оръжията“ и другите принадлежности, с които щяхме да отбраняваме и укрепяваме училището. Тракащите отломки на скелета постепенно утихнаха и някои кости започнаха да се пръскат на многообразни по големина кубчета, сякаш това никога не са били кости, сглобени от миниатюрни парченца.

На път за училището Родион Романович свали шапката си, наведе се и загреба няколко кубчета. Погледите ни се срещнаха. Той стисна в една ръка шапката, сякаш беше кесия пълна с жълтици, а с другата вдигна нещо, което по-скоро приличаше на голямо дипломатическо куфарче, отколкото на кутия с инструменти, и закрачи напред.

Фучащият вятър все по-силно ни замерваше с гневни думи; грубият му, грозен език беше отличен за кървави клетви, страшни проклятия, зложелания и богохулства.

Забуленото небе се сля в свещен оброк със скритата земя. Хоризонтът бързо се разтвори в снежната мътилка и погледът се изправи пред една метафизическа пустота. Млечнобялата светлина не осветяваше, а заслепяваше. Нямаше искри, нямаше сенки — земните контури се размиваха като в нереална приказка, солидната почва беше само под краката ни и ние се гмурнахме в бялото затишие.

Благодарение на психическия магнетизъм никога не се губя, но ако не се държахме един за друг и ако нямахме за ориентир изринатата отпреди малко алея, която снегът бързо затрупваше, като едното нищо братята щяха да си отидат от нас завинаги.

Подозирах, че може би ни дебнат още ходещи кокали, които не са заслепени като нас от фъртуната. Сетивата им не бяха аналогични с нашите, а вероятно ни превъзхождаха.

Забелязах несъответствието на две крачки от гаража и се заковах на място. Преди да тръгнем пеша към училището, преброих монасите, за да се уверя, че всичките шестнайсет са налице. Сега монасите бяха седемнайсет. Бях сигурен, че не съм включил руснака по погрешка в първото броене.

Заобиколихме голямата врата и се озовахме пред един по-малък вход. Универсалният ми ключ осигури достъп на всички ни до гаража. Когато всички влязохме вътре, заключих и сложих резето на вратата.

Братята оставиха товара си на пода, изтръскаха снега от себе си и смъкнаха качулките.

Седемнайсетия монах се оказа брат Леополд, послушникът, който често се промъкваше като призрак. Цветът се бе оттеглил от луничавото му лице, а слънчевата му усмивка се бе дянала кой знае къде.

Леополд застана до руснака и по нещо в стойката им, в начина, по който склониха глави един към друг, изведнъж разбрах, че са съюзници.

Романович коленичи на бетона и изсипа белите кубчета от мечата си шапка.

По-едрите екземпляри имаха големина три-четири квадратни сантиметра и бяха толкова гладки и лъскави, че можеха да минат за фабрично произведени зарове без точки. В тях нямаше нищо естествено.