Дийн Кунц - Брат Од

Те потръпваха и се блъскаха един в друг, сякаш животът още не ги беше напуснал. Може би споменът за грамадния кокал, който образуваха заедно, не им даваше мира, може би бяха програмирани така, че да се реконструират, но им липсваше сила.

Сетих се за шушулките на мексиканската млечка, които мърдат, защото еднодневката е снесла там ларвите си.

Въпреки че не вярвах движенията на тези кубчета да са причинени от някакъв еквивалент на онези ларви, не възнамерявах да захапя някое, за да се уверя.

Когато братята се събраха, за да разгледат отблизо празните зарове, един от най-едрите екземпляри се разтресе яростно и се разцепи на четири по-малки съвършено еднакви кубчета.

Вероятно подтиквано от този пример, едни по малко зарче се обърна по ръб и се раздели на четири свои копия.

Романович вдигна глава и впи поглед в брат Леополд.

— Квантоделене — каза послушникът.

Руснакът кимна в знак на съгласие.

— Какво става тук? — намесих се аз.

Вместо да ми отговори, Романович отново посвети вниманието си на куба и прошепна като че ли на себе си:

— Невероятно. Но къде е отделената топлина?

Леополд отстъпи назад, сякаш въпросът го беше стреснал.

— Иска ти се да си далеч оттук — изсмя се Романович на послушника. — Много късно се сещаш.

— Познавали сте се отпреди — констатирах аз.

Кубчетата се деляха с главоломна бързина.

Когато се обърнах към братята за подкрепа в търсенето ми на отговори за руснака, открих, че вместо да фиксират със строг поглед Романович и Леополд, вниманието им е разделено между моята особа и странните топящи се неща на пода.

— Од — поде брат Алфонс, — когато онова същество се зададе от виелицата, не забелях да си кой знае колко стъписан.

— Бях онемял… от изумление.

— Ето го издайническия ти тик — брат Куентин посочи към мен и ме изгледа страшно. Сигурно така се е мръщил на многобройните заподозрени, които е разпитвал.

Кубчетата продължаваха да се делят и докато броят им придобиваше застрашителни размери, общата им маса би трябвало да си остане същата. Нарежете една ябълка на кубчета и сборът на отделните парченца ще ви даде теглото на целия плод. Но тук се изправяхме пред изчезването на маса.

Което говореше в полза на версията, че звярът все пак е бил свръхестествен и материята му е била по-осезаема — но физически не по-реална — от тази на ектоплазмата.

Тази теория поставяше много проблеми. Най-важният: убийството на брат Тимотей не беше дело на свръхестествена проява. Джипът не беше преобърнат от гневен полтъргайст.

Ако съдя по мъртвешката бледност, която беше заличила слънчевия загар от лицето му, брат Леополд явно се беше спрял на едно по-различно — и доста по-ужасяващо — обяснение на случая.

На пода се бяха нароили толкова много миниатюрни кубчета, че приличаха на разпиляна морска сол. И тогава… все едно че руснакът не беше оставил нищо на бетона.

Брат Леополд потръпна от облекчение и цветът започна да се връща на лицето му.

Романович майсторски ми прехвърли топката на любопитство, с която се бях опитал да го замеря. Той се изправи и ме погледна втренчено, за да затвърди интуитивното усещане на братята, че крия нещо от тях:

— Господин Томас, какво беше онова същество?

Сега всички братя ме зяпаха и в този момент осъзнах, че благодарение на универсалния си ключ и понякога необяснимото си държание винаги съм бил по-загадъчен в техните очи от руснака или брат Леополд.

— Не знам какво беше това — отвърнах аз, — но ми се ще да знаех.

— Липсва издайническия тик — каза брат Куентин. — Да го криеш ли се научи, или този път по изключение не лъжеш?

Абат Бернар се намеси, преди да успея да се защитя:

— Од, ще те помоля да разкажеш на братята за необикновените си способности.

Взрях се в блесналите от любопитство очи и се опитах да се измъкна:

— Сър, хората, които знаят тайната ми, се броят на пръстите на едната ръка. Чувствам се все едно… ще правя стриптийз.

— Незабавно нареждам на братята да смятат откровенията ти за изповед. Свещените обети ги задължават да пазят тайната на изповедта.

— Но обетите не обвързват всички — казах аз и многозначително погледнах руснака, без да си правя труда да обвинявам брат Леополд, че ролята му на послушник е лицемерна преструвка.

— Оставам — заяви руснакът и сложи шапката на главата си, сякаш това подчертаваше решимостта му.

Знаех, че ще настоява да чуе каквото имах да казвам на другите, но реших да го подразня: