Дийн Кунц - Брат Од

— Гледаш да изклинчиш, а? — хвана ме брат Куентин.

— Гледам, сър.

— Хич не ти се удава.

— Правя всичко по силите си, сър.

— Трябва да знаем вражето име — отсече брат Куентин.

— Името го знаем. Името му е легион 14 14 „Името ми е легион, защото сме мнозина“ — Новия Завет, отговор на бесовете към Исус. — Б.пр. — каза брат Алфонс.

— Нямам предвид името на крайния ни враг — сопна се Куентин. — Од, нали не отиваме на поход срещу Сатаната с бейзболни бухалки?

— Ако това е Сатаната, не съм доловил мириса на сяра.

— Пак се измъкваш.

— Тъй вярно, сър.

— Какво има да го увърташ, Од? — обади се брат Августин от третия ред. — Всички знаем, че няма как да е Сатаната. Сигурно са някакви небогоугодни фанатици, това ще да е.

— Войнстващи атеисти — подхвърли някой отзад.

— Ислямофашисти — отзова се още един брат от четвъртия ред. — Президентът на Иран каза: „Светът ще стане по-чист, когато няма неверници, почитащи съботата като свещен ден. Когато всички пукнат, ще изтребим и неделната сган.“

— Напразно си дерете гърлата — намеси се брат Юмрука иззад волана. — Стигнем ли до училището, абат Бернар ще реши какво да ви каже и какво не, знам си го.

Изненадано посочих джипа пред нас:

— Абатът там ли е?

Юмрука сви рамене.

— Той настоя, синко. Може и да тежи колкото мокро коте, но е полезен за трима. Нищо на този свят не мож’ уплаши абата.

— Не съм толкова сигурен — прошепнах аз.

Брат Куентин от втората редица постави ръка на рамото ми и се върна на главния въпрос като ченге, вляло и кипяло в методиката и тактиката на разпита:

— Од, казвам само, че трябва да знаем вражето име. Не сме отряд опитни войни. Ако не знаем срещу кого се изправяме, така ще се изнервим, когато нещата опрат до кокала, че като нищо ще се изпотрепем с бухалките.

— Не ни подценявай, братко Куентин — ласкаво го укори брат Юмрука.

— Може би абатът ще благослови бухалките — предложи брат Кевин от третия ред.

Брат Рупърт изрази скептицизма си:

— Съмнявам се, че абатът ще намери за уместно да благослови бухалките за победа на бейзболния ни отбор, камо ли за пръскането на мозъци.

— Определено се надявам, че няма да пръскаме ничий мозък — отговори брат Кевин. — Самата мисъл ме поболява.

— Нисък замах — посъветва го брат Юмрука — и прас! По коленете. Строшиш ли и колената, отстраняваш непосредствената опасност, но не причиняваш трайни увреждания. Възстановяването е пълно. В повечето случаи.

— Изправени сме пред сложна морална дилема — каза брат Кевин. — Длъжни сме, разбира се, да защитим децата, но в трошенето на колене няма и йота от теологията на християнството.

— Христос със собствените си ръце е изхвърлил търговците от храма — напомни му брат Августин.

— Да, но никъде в Светото писание не се споменава, че междувременно им е строшил коленете.

— Може би наистина ще умрем всички — повтори брат Алфонс.

— Не те е разтревожило заплашително обаждане. — Ръката на брат Куентин все още лежеше на рамото ми. — Може би… Да не си открил брат Тимотей? Това ли е, Од? Жив или мъртъв?

Точно сега нямах намерение да им разказвам, че съм го открил едновременно жив и мъртъв, както и че внезапно Тим се е превърнал в нещо друго.

— Не, сър, нито жив или мъртъв — отвърнах му.

— Пак ми клинчиш. — Очите на Куентин се присвиха.

— Но как ви хрумна, сър?

— Издаваш се.

— Какво?

— Всеки път, когато гледаш да изклинчиш, лявото ти око се свива в тик. Тикът ти е птиченцето, което ми издава кога се измъкваш.

Видях Бу, който весело се носеше по снежната пъртина тъкмо когато извръщах глава, за да скрия тика си от орловия взор на брат Куентин.

Зад ухиленото кучешко лице се показа Елвис, който не оставяше следи в снега. Той подскачаше като палаво хлапе и високо размахваше ръце във въздуха, както правят някои евангелисти с претенции за божие осенение, докато крещят „Алилуя!“.

Бу зави по изринатата алея и бодро препусна по ливадата. Елвис хукна подире му с ликуващ смях. Рокерът и купонясващото куче се скриха от погледа ми, без да дърпат опашката на снежния лъв и без той да ги закача.

Често ми се ще да не бях се раждал с особените си дарове на интуицията и прозрението, мечтая си тъгата, която те загнездиха в сърцето ми, да разпери криле и да отлети като птица, желая да залича спомена за всичко свръхестествено, което съм видял, и да си бъда онова, което съм си по принцип — едно обикновено момче, душа в морето от души, която плува през дните към надеждата си за благословено убежище, неприкосновено за страха и болката.