Дийн Кунц - Брат Од

— Мислиш ли, че този руски особняк е замесен по някакъв начин?

— Романович не е библиотекар, а ако някога е бил погребален агент, не е чакал клиенти, а сам си ги е осигурявал.

— И това не го разбрах съвсем. Пооправи ли ти се рамото?

— Още ме наболява, но не е зле. Главата ми е добре, уверявам ви, не успяха да ми я сцепят.

Половината монаси бяха изнесли принадлежностите си по джиповете, а другите се изнизваха от вратата, когато брат Саул, който нямаше да идва с нас в училището, дойде да ни каже, че телефоните нямат сигнал.

— Прекъсват ли ви телефоните при силен снеговалеж?

— Може да се е случило веднъж за толкова години.

— Все още разполагаме с мобилните.

— Нещо ми подсказва обратното, синко.

Дори при добро време мобилните телефони в този район нямат покритие. Измъкнах моя телефон от якето си, включих го и зачакахме на дисплея да се появят лоши новини. Не останахме разочаровани.

Когато кризата се разразеше, комуникацията между абатството и училището нямаше да е лесна.

— Отдавна, когато работех за Ташака, си имахме една поговорка за твърде много странни съвпадения.

— Съвпаденията не съществуват — цитирах аз.

— Не, не това. Казвахме: „Някой от нашите трябва да е поел голям феберейски в ректума си“.

— Доста цветисто, сър, но щях да съм много щастлив, ако това беше ФБР.

— Е, тогава бях на страната на лошите. По-добре да кажеш на руснака, че билетът му не важи за връщане.

— Ключовете му са у теб.

Понесъл кутия с инструменти в едната си ръка и бейзболна бухалка в другата, последният от навлечените с грейки братя се промъкна през вратата.

Когато с брат Юмрука излязохме на снега, Родион Романович тъкмо подкарваше първия натоварен с монаси джип.

— Дявол да ме вземе.

— Охо! По-полека с ругатните, синко.

Романович почти заобиколи църквата и спря, сякаш ме чакаше.

— Лошо — казах аз.

— Може би това е божие дело, синко, което не можеш да видиш откъм добрата му страна.

— Говорещата вяра ли говори или топлият и мъгляв оптимизъм на мишлето, което спасило принцесата?

— Това е горе-долу едно и също, синко. Искаш ли да караш?

Връчих му ключовете за втория джип.

— Не. Искам да си седя мирно и кротко и да се варя в собствения си сос.

Бялото като мъх небе сякаш внасяше по-малко светлина в деня от снежния юрган, покрил всичко, като че ли слънцето умираше и земята бавно раждаше ново, макар и студено слънце, което осветяваше малко и не топлеше никак.

Брат Юмрука караше по следите на коварния мним библиотекар, поддържайки безопасна дистанция, а аз се бях настанил до него като секюрити. Осемте братя с принадлежностите си заемаха втория, третия и четвъртия ред на дългия джип.

Може би си мислите, че в джипа е било тихо и си представяте всички пътници било потънали в безмълвна молитва, било унесени в размисъл върху състоянието на душите си, било задълбочени в планове да укрият от човечеството, че Църквата е организация от извънземни, решени да завладеят света чрез налагането на психоконтрол, мрачна истина, която е била известна на господин Леонардо да Винчи, както можем да съдим по най-прочутия му автопортрет със станиолена пирамида на главата.

В ранния следобед Малкото мълчание трябва да се спазва, доколкото работата го позволява, но днес братята бяха словоохотливи. Притесняваха се за изчезналия си събрат Тимотей и се тревожеха, че някакви незнайни злодеи кроят лошо на децата. Бяха изпълнени с боязън и смирение, но в същото време се вълнуваха, че може би са призовани за смели защитници на онеправданите.

— Од, всички ли ще умрем? — попита ме брат Алфонс.

— Надявам се, че никой няма да умира.

— Ако всички загинем, рейтингът на шерифа ще падне.

— Убягва ми смисълът на тази висша математика — подсмихна се брат Рупърт. — Какво ще ни грее рейтингът на шерифа, ако сме мъртви?

— Уверявам те, братко — тържествено заяви Алфонс, — не съм целял внушението, че масовата ни смърт е приемлива цена за поражението на шерифа на следващите местни избори.

Обади се брат Куентин, който някога първо е бил квартален полицай, а после детектив от следствието:

— Оди, кои са тия изверги?

— Още не знаем със сигурност — казах аз, обръщайки се към него. — Обаче усещаме, че нещо се задава.

— С какво разполагате? Очевидно с нищо конкретно, за да впечатлите шерифа. Заплахи по телефона ли?

— Телефонните линии са прекъснати — уклончиво отвърнах аз, — така че засега нека оставим телефоните на мира.