Дийн Кунц - Брат Од

Дадох му достатъчно време да продължи, но след като той не отрони и дума, поех нещата в свои ръце:

— Кой иска да умреш, Джейкъб?

— Небивалото.

— Моля те, обясни.

— Небивалото веднъж дошло да види, когато Джейкъб бил изпълнен с чернотата, и Небивалото казало: „Остави го да умре.“

— Дошъл е в тази стая?

Той поклати глава.

— Много отдавна Небивалото дошло, преди океана, камбаната и носенето по вълните.

— Защо го наричаш Небивалото?

— Така се казва.

— Той трябва да си има друго име.

— Не. Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Никога не съм чувал някой да се казва Небивалото.

— Никога не съм чувал някой да се казва Чудакът Томас.

— Добре де, ти печелиш.

Джейкъб започна да подостря молива с джобното си ножче.

Като го наблюдавах, ми хрумна, че щеше да е много хубаво, ако можех да подостря затъпелия си ум. Веднъж проумеех ли частица от схемата на простите метафори, с които говореше, може би щях да дешифрирам посланията му.

Бях постигнал известен напредък, когато разбрах, че „И мракът ще настъпи с мрака“ означава, че тази или някой от близките вечери смъртта ще ни сполети.

Въпреки че уменията му с молива предполагаха всестранен поглед върху нещата, специалният му талант се простираше дотук. Джейкъб не беше ясновидец. Убеждението му, че смъртта е на път, се базираше на солидни доказателства, а не на свръхестествено възприятие.

Когато дървената част беше одялкана, той остави настрана ножчето и използва малко шкурка, за да подостри графита.

Потънал в мрачни размишления върху загадката Джейкъб, забелязах, че фъртуната се вихри по-бурно отвсякога; снежните парцали падаха с такава скорост, че може би човек наистина можеше да се удави, защото вместо въздух дробовете му щяха да поемат разтопен сняг.

— Джейкъб може умствено изостанал — каза той, — но не тъп.

Извърнах поглед от прозореца и открих, че Джейкъб за пръв път ме гледа.

— Това трябва да е някой друг Джейкъб — отговорих му. — Не виждам тъпи хора тук.

Той незабавно заби поглед и остави шкурката. С различен, напевен глас изтананика:

— Тъп като псе, което пасе.

— Тъпаците не могат да рисуват като Микеланджело.

— Тъп като патка, която се шматка.

— Повтаряш нещо, което си чул, нали?

— Тъп като птичка с оцвъкана пичка.

— Стига вече — прекъснах го тихо. — Става ли? Стига вече.

— Има още много.

— Не искам да го слушам. Сърцето ми се къса, като слушам такива работи.

— Защо се къса? — Той изглеждаше изненадан.

— Защото те харесвам, Джейк. За мен ти си специален.

Джейкъб утихна. Ръцете му трепереха и моливът тракаше по масата. Той свенливо сведе поглед.

— Кой ти наговори тези неща?

— Нали знаеш. Децата.

— Децата от „Свети Вартоломей“?

— Не. Децата преди океана, камбаната и понасянето по вълните.

На този свят, в който мнозина са желаещите да отворят очи за зримото и да затворят душата си за незримото, има една тъмница, част от деня, която наричаме нощ; от време на време, най-вече когато си отидат любимите ни същества, попадаме в друга тъмница, от която не излизаме за ден, за час, за миг; в която доброволно сме се оковали и плащаме с лихвите това скъпо удоволствие, е тъмницата на ума, където царуват подлостта, дребнавостта и омразата.

— Преди океана, камбаната и понасянето по вълните — повтори Джейкъб.

— Онези деца просто са ти завиждали. Виж, Джейк, ти си ги превъзхождал в едно отношение.

— Не и Джейкъб.

— Да, ти.

— В какво съм ги превъзхождал? — Гласът му беше изпълнен със съмнение.

— В рисуването. Всичко, което те са можели да правят, не е стъпвало на малкия пръст на твоето рисуване. Затова са ти завиждали, подигравали са ти се, измъчвали са те — за да се почувстват по-добре.

Той се вгледа в ръцете си, докато не спряха да треперят и моливът застана стабилно в пръстите му, след което продължи работата по портрета.

Силата му не беше силата на тъпака, а на агънцето, което помни болката, но не може да поддържа пламъците на гнева и огорчението, които ожесточават сърцето.

— Не глупав — каза той. — Джейкъб знае какво видял.

Почаках малко, но не се стърпях:

— Какво си видял, Джейк?

— Тях.

— Кои?

— Мен не страх.

— От кого?

— От тях и от Небивалото. Мен не страх. Джейкъб само страх, че ще се понесе не където трябва с настъпването на мрака. Никога не виждал къде камбаната забила, не бил там, когато камбаната забила, а океанът тече ли тече, винаги тече, и камбаната се е преместила с него, звъни на ново място.