Дийн Кунц - Брат Од

Въпреки това аз стоях там в очакване, изпълнен с надежда, каквато не би трябвало да изпитвам.

Сторми е мъртва и мястото й не е на този свят. Джъстин е с трайно мозъчно увреждане, причинено от продължителна липса на кислород, и не може да говори. И все пак момиченцето се опитваше да комуникира, но не от свое име, а за друг, чийто глас беше замлъкнал в гроба.

Джъстин не издаваше думи, а звуци, израз на изкривения й като спица, изкорубен като дъска мозък, които зловещо напомняха на отчаян удавник, борещ се за глътка въздух под водата; нещастни звуци — подгизнали, подпухнали и непоносимо тъжни.

Едно измъчено „не“ се изтръгна от гърдите ми и момиченцето престана с опитите си да проговори.

Обичайно спокойните черти на Джъстин се изкривиха от объркване. Погледът й се отвърна от мен, плъзна се първо наляво, после надясно и накрая се закова на прозореца.

Тя страда от частична парализа на цялото тяло, но лявата й част е по-неподвижна от дясната. С известно усилие момиченцето надигна дясната си ръка и я протегна към мен, сякаш ме умоляваше да се приближа, но изведнъж посочи към прозореца.

Видях само студената, загърната в покров светлина и падащия сняг.

Очите й, по-фокусирани от всякога, ме гледаха настойчиво; обичайната им бистрота беше примесена с копнеж, който никога не бях съзирал в тези сини езера, дори и предишната нощ, когато чух спящата Анамари да изрича: „Впримчи ме.“

Напрегнатият й поглед се премести от мен към прозореца, върна се на мен, отново се плъзна към прозореца. Непрекъснато ми сочеше. Ръката й трепереше от усилието да я контролира.

Навлязох в дълбините на стая трийсет и две.

Единственият прозорец гледаше към голямата галерия, където братята ежедневно са се събирали, когато това е било старото абатство. Непокритият двор беше безлюден. Доколкото виждах, никой не се спотайваше зад колоните.

Снежните воали омекотяваха каменната фасада на отсрещното крило. Въпреки че в този час повечето деца бяха долу, няколко от прозорците на втория етаж светеха в белия здрач.

Прозорецът точно насреща ми грееше по-ярко от останалите. Колкото повече се взирах в него, толкова повече възприемах сиянието му като сигнална лампа, запалена от човек в беда.

Един силует изплува от тъмнината на онази стая, безплътен като бодак, макар и на друго същество.

Джъстин беше отпуснала ръката си на леглото, но погледът й оставаше настоятелен.

— Добре — прошепнах, извръщайки се от прозореца. — Добре. — Думите заседнаха в гърлото ми.

Не се осмелявах да продължа, защото на езика ми беше друго мило име.

Момичето затвори очи. Устните му се разтвориха и то започна да диша дълбоко, сякаш от изтощение беше потънало в сън.

Отидох до отворената врата, но не си тръгнах.

Постепенно странната тишина отмина и вятърът отново започна да вее в прозореца и да мърмори, пускайки цветисти ругатни.

Ако правилно разбирах случилото се, свише ме бяха упътили къде да търся причините за присъствието на бодасите. Часът на нещастието приближаваше, може би не се готвеше да удари, но въпреки това наближаваше и дългът ме зовеше другаде.

И като че напук останах в стая трийсет и две, докато уханието на шампоана от праскови не избледня, докато не се разнесе напълно, докато старите спомени не отслабиха обръча на хватката си.

Гледано от двора, разположената в северния коридор стая номер четиринайсет беше точно срещу стая номер трийсет и две. На вратата й беше закрепена табелка с едно име:

Лампата до креслото и квадратното нощно шкафче и флуоресцентната тръба на тавана компенсираха дневната светлина, която беше толкова унила, че не можеше да стигне по-далеч от перваза на прозореца.

Понеже в стая номер четиринайсет имаше само едно легло, пространството стигаше за квадратна дъбова маса, до която Джейкъб се беше настанил.

Не го познавах, въпреки че го бях виждал няколко пъти.

— Може ли да вляза?

Не отговори. Реших да приема мълчанието му за съгласие и седнах срещу него.

Джейкъб е един от малкото възрастни в училището. Той е двайсет и пет годишен.

Не знаех какво е вроденото му заболяване, но очевидно беше някаква хромозомна аномалия.

Висок към метър и петдесет, със сравнително малка глава за пропорциите на тялото си, полегато чело, ниско разположени уши и груби, макар и меки черти, той проявяваше някои от характерните признаци на синдрома на Даун.

Той обаче нямаше сплескания нос, характерен за тази болест, а очите му не бяха дръпнати като на китаец, което придава на страдащите от синдрома на Даун азиатски вид.